Ако не сте чели…

„Възпитанието в духа на християнството…”

от митр. Методий Кусев

 

Изданието на класическото произведение на радетеля за Екзархията, българския македонски патриот и първи старозагорски митрополит Методий Кусев, което, надявам се, вече държите в ръцете си, има странна съдба. Един човек, Борис Ризов, не помня вече по какъв повод ми заговори за книгата. С него сме „приятели“ (каквото и да означава това) в социалните мрежи, но на живо не сме се срещали. Стана дума за книгата и той ми я изпрати сканирана или пък снимана с телефон – знам ли, – все едно, във вид, в който, разбира се, не я прочетох. Но се заговорихме. За Борис книгата беше откровение, сподели, че го е формирала. И каза, че би било чудесно да излезе пак, защото през тази, 2022, година се навършват 100 години от кончината на дядо Методий. Борис беше така добър и доверчив да ми изпрати и личното си копие – твърде скромен и евтин полиграфски факт от 1992, въпреки шестимата си „щедри ктитори“, сред които и две банки. Но полиграфията не беше такъв проблем, както езикът на книгата. Редакторът се беше постарал да промени стария правопис, но не и езика – вече твърде архаичен от, както се казва, „дистанцията на времето“. Толкова архаичен, че в текста имаше неразбираеми фразеологизми и не малко неразбираеми македонизми, имайки предвид произхода на дядо Методий, за който ще стане дума по-късно.

Понеже обичам да чета книги в електронен вид, предложих на Борис да дигитализираме „Безбожието“, пък току-виж сме решили и да я издадем. Сканирахме я, но изкривяването на страниците заради подшиването, съчетано с лошото полиграфско качество, даде толкова грешки при разпознаването, че механичното преписване на ръка изглеждаше по-лесно от тяхното поправяне. Тогава Борис предложи нещо самоотвержено – да разшием книгата и да сканираме страниците по отделно. Вероятно, за да пристъпим към това, вече сме знаели, че ще преиздадем книгата. Иначе как така ще унищожим последния екземпляр! В интерес на истината все още я има при антикварите и не е скъпа. Това с антикварите е тъжно, защото говори за клонящ към нула интерес към „Безбожието“. А интересът е слаб не защото четивото е некачествено, пази, Боже! Четивото е пламенно и увлекателно, покъртително със своята актуалност 127 години по-късно. Интересът е слаб, защото хората вече не са чували за тази книга, не знаят, че съществува. А мнозина не познават и митрополит Методий Кусев. Как да търсиш нещо, за което не знаеш, че съществува! Поне да я изучаваха в някой от богословските факултети, та студентите по задължение да вдигнат антикварната ѝ цена!

И ето ни нас двамата с Борис (в интерес на истината Борис сам си разкомплектова любимата книга) – надробихме клетата книжка на отделни страници, за да ги сканираме една по една. Но дори и така – сканирана на отделни страници – книгата в електронния си вид беше пълна с грешки. Грешки при сканирането, не други. Тук е голямата заслуга на Борис, защото той се хвана и ги оправи всичките не помня вече за колко време, но не беше малко. Така текстът най-сетне беше при мен в електронен вид и се захванах да го чета. Знам, знам, че мнозина ще кажат: „Ама как така! Нима досега не си чел тази ключова книга?“. Ами, не съм. По-точно – не бях.

Още от първата страница започнах да оправям това, да оправям онова, неусетно минах от коригиране към редактиране, започнах да търся в речници думи, които не разбирам, да търся съвременен еквивалент на изрази, които с времето са станали ако не напълно неразбираеми, то крайно непривични. Накрая направих пълна редакция на текста, като запазих обаче старинното му звучене навсякъде, където можеше, за да не се промени гласът на дядо Методий.

Няма да крия, че потърсих помощ за издаването и най-вече за разпространението на книгата. Проявих детинското дръзновение да се обърна към политици – депутати с претенции за църковност ­– но, както можеше да се очаква, се оказах в положението на Предтечата – глас на викащия в пустиня. Разбира се, не получих директен отказ – те никога не правят така. „Ах, колко хубаво, чудесна инициатива! – казаха депутатите, чиито имена от великодушие няма да спомена. – правим го, разбира се!“. И дотам. Но както се казва: нас, простите граждани, издаването на една книга няма да ни събори.

И така се свързахме с Университетското издателство, чийто авторитет е допълнително украшение към творбата на митрополит Методий Кусев. Казвам всичко това, защото свидетелства за времената, макар и съвсем скромни, трябва да се оставят. Което днес е тривиално настояще, утре ще бъде любопитна история. Времената на нравствен разврат, в които излиза новото издание на „Безбожието“, трябва да се помнят, въпреки непреодолимото ни желание да ги забравим.

***

По стандартите на времето си Методий Кусев е по-скоро либерал, отколкото консерватор. Борбите за Екзархията – кулминацията на живота му – за него имат повече национален, отколкото църковен смисъл. Според академичната енциклопедия е роден между 1838 и 1840 в Прилеп със светското име Тоде Йовчев Кусев. Тоде е Тодор, както Цане е Александър. Баща му е търговец на тютюн и глава на многодетно семейство.

На църковно-народния събор в Цариград през 1871, където се изработва уставът на Екзархията, но екзарх така и не се избира, Тоде Кусев е делегат на Пелагонийската (понастоящем Преспанско-Пелагонийска) епархия и още на третото заседание защитава правото на участие като на български епархии на тези от Македония и Тракия, които младият дядо Методий нарича „Западна България“ и „Южна България“. Това право на участие е важно, защото въпросните епархии не са включени във фермана на Абдул Азис от февруари 1870, с който се създава самостоятелна българска църковна организация. Кусев защитава становището, че тъй като македонските българи участват от самото начало в църковната борба, имат право на глас в устройството на Екзархията.

По дати животът на митр. Методий Кусев е добре систематизиран в една публикация на сп. „Домино“ (поместена в сайта „Правословието“) от 1998 година, която е по-добре да включим в оригинал, вместо да я преразказваме:

През 1838 г. В гр. Прилеп, Македония е роден Тодор Йовчев Кусев (бъдещият Старозагорски митрополит Методий Кусев) като шесто дете в семейството на родолюбиви българи.

През 1867 г. Тодор Кусев основава българско читалище и открива неделно българско училище в родния си град – изявява се като лидер за отстояване на българщината не само в Прилеп, но и в Битоля, Скопие, Преспа, та чак до Охрид.

През 1871-1872 г. Тодор Кусев е граждански представител на Пелагонийската (Битолско-Прилепската) епархия по време на Църковно-народния събор в Цариград през 1871 година. Урежда църковно-административния статут на нерегистрираните в турския правителствен ферман от 28 февруари 1870 година български епархии в рамките на общобългарската църковна общност. Работи по изготвянето на устава и учредяването на Българската екзархия в Константинопол (Цариград) – единствената легитимна екстериториална институция от векове, която представлявала духовно и етнически целокупния български народ. Включва в църковно-демографската структура на екзархията и родната си Прилепско-Битолска епархия.

На 16 февруари 1872 г. Тодор Кусев участва в избора на първия български екзарх Антим I – дотогавашен Видински митрополит, като за този съдбовен исторически акт установява активни църковни и граждански контакти между столицата Константинопол (Истанбул) и северозападната дунавска част на Отоманската империя.

През1872-1873 г. Тодор Кусев учителства в българското училище в Цариград, където подготвя десетки видни родолюбци – стълбове, а по-сетне и строители на новоосвободена България.

На 4 април 1873 г. Тодор Кусев приема монашество по настояване на екзарх Антим I и е постриган от Пелагонийския митрополит Евстатий в  цариградската българска църква „Св. Стефан“ с името Методий. Наскоро след това е ръкоположен в Пловдив от митрополит Панарет в йеромонашески чин.

На 24 ноември 1873 г. Методий Кусев е възведен в архимандритски чин и назначен за протосингел на Пловдивската митрополия. Започва нов, изключително значим период в народополезната и духовнообединителна дейност на дядо Методий.

През Април – май 1876 г. Заедно с митрополит Панарет, епископ Гервасий и дякон Максим Пелов, архимандрит Методий Кусев организира и ръководи в Пловдив национален щаб от съратници, чрез който събира огромен брой данни, факти и документи за кървавите турски изстъпления в Четвъртия революционен окръг и Пловдивската епархия по време на Априлското въстание от 1876 г. и последвалите го погроми.

На 16 май 1876 г. Архимандрит Методий Кусев заедно с митрополит Панарет напуска Пловдив и двамата се установяват в Цариград по настояване на Българската екзархия и след личното нареждане на екзарх Антим I – акт, наложен на екзархията от турските правителствени власти с цел да се отстранят двамата родолюбиви архиереи като свидетели на кървавите зрелища при потушаване на Априлското въстание.

През май и юни 1876 г. Методий Кусев се явява в цариградския Роберт колеж и лично предава на европейската общественост (чрез английската дипломация в лицето на д-р Джордж Уошбърн и д-р Лонг и чуждестранния дипломатически корпус, аташиран в отоманската столица) автентични сведения и документи за турските жестокости по време на Априлското въстание. Така той става инициатор за съдбоносната статия на Едвин Пиърс от 23 юни 1876 г. в опозиционния лейбъристки лондонски вестник „Дейли нюз“. В нея Пиърс описва  свирепствата спрямо въстаналите българи и за ужасяващата трагедия, сполетяла България през април-юни 1876 година. С това архимандрит Методий Кусев полага политико-дипломатическите основи за свикването на Цариградската посланическа конференция на Великите сили през декември същата година.

От юли до декември 1876 г. Методий Кусев организира българското екзархийско пратеничество в Европа в състав Драган Цанков и Марко Балабанов. Задграничните връзки на архимандрит Методий Кусев с делегацията – нейната координация и обезпечаване с актуални сведения от Цариград и вътрешността на България. Внася Екзархийския меморандум в канцелариите на австроунгарския и на руския император. Архимандрит Методий Кусев е идеен и духовен подбудител на историческото писмо на екзарх Антим I до Санктпетербургския митрополит Исидор, върху което на 12 август 1876 година царят на Русия Александър II собственоръчно написал във вид на резолюция: „Да се освободи България“.

От декември 1876 до март 1877 г. Методий Кусев е главна политическа фигура на екзархията и на българската национална политика в Цариград. Дейност по подпомагане на Цариградската посланическа конференция на Великите сили – изготвяне на Екзархийския проект по Българския въпрос и предоставянето му на френски език на конференцията. Ролята на архимандрит Методий Кусев като екзархийски посредник между Антим I и Великите сили е ключова при решаването на Източния въпрос в европейски контекст и категоричното му налагане пред дипломатите като Български въпрос и определянето от Цариградската конференция (с помощта на Методий Кусев и доставените от неговите пратеничества до българските епархии сведения) границите на бъдещата българска автономна провинция в състава на Отоманската империя, в която влизали: Мизия с Добруджа, Тракия с Одринско и Беломорието и Македония, заедно със западните български предели – географско-демографския ареал, който по-сетне залегнал в основата на руската дипломация при очертаване картата на Санстефанска България.

От 12 до 17 април 1877 г. архимандрит Методий Кусев лично се намесва по осуетяване присъствието на екзарх Антим I на официалния дипломатически прием на Високата порта в чест на новата турска конституция – демонстративен акт на несъгласие с половинчатите реформи на турското правителство – клопка за националните интереси на България. Резултатът е насилственото сваляне с отомански правителствен декрет на Антим I от екзархийския престол (12 април 1877 г.) и заточението му в Анадола, с което  Източният български въпрос изключително набъбва до общоевропейски. Пророческите думи на Методий Кусев до главата на Българската екзархия по този повод: „От днес, Ваше Блаженство, историята на Българската православна църква има един мъченик повече“. Архимандрит Методий, който по това време е в Цариград, предупреждава и Пловдивската митрополия (най-големия епархийски диоцез в екзархията) за опасността, идеща от коварния турски конституционен документ – телеграма-заповед на Методий Кусев до владиката в Пловдив: „Дядо Панарет, ръката ти да отсекат – такъв махзар да не подписваш!“.

На 24 април 1877 г. Архимандрит Методий Кусев, след интензивна подготовка в Цариград, участва в каноническия избор на новия български екзарх Йосиф I – дотогавашен Ловешки митрополит.

През април 1877 г., в навечерието на Руско-турската война, Методий Кусев нелегално напуска Цариград вследствие тотално преследване от страна на отоманските власти. Пристига в Русия и оттам, заедно с руските войски, преминава през Молдова и Румъния, през Дунава – в Северна България, като до края на военната кампания през март 1878 година архимандрит Методий неотклонно следва щаба на руската армия.

Руско-турска освободителна война 1877-1878 г. Архимандрит Методий Кусев е в постоянна връзка с руската главна квартира. Среща се с с княз Владимир Черказки при Горна Студена и Плевен и с граф Игнатиев при Одрин и Сан Стефано. Подпомага руския генерален щаб и руската дипломация, праща рапорт до руския император Александър II за историческо-религиозната принадлежност на българския народ към православието и за продължаване на войната на юг от Балкана. Развива трескава дипломатическа дейност на Методий Кусев в дните след Одринското примирие от 31 януари 1878 г. до Санстефанския мир на 3 март 1878 г. за защита териториалната и етническата цялост на България. Изпраща писмо-прокламация до граф Игнатиев във връзка с изготвянето на мирния Санстефански договор.

В периода април – юли 1878 г. Методий Кусев е начело на борбата срещу престъпните решения на Берлинския конгрес и Великите сили за разделението на България. Учредява през април 1878 г. в цариградския хотел „Византион“ Комитет за борба срещу решенията на Берлинския конгрес, а на 16 август същата година в Пловдив – съединистки комитет „Единство“, чиито цели са по дипломатически и по революционен път да се премине към всеобщо обединение на България – включително и с Македония. От 13 юли 1878 година полага църковни и граждански усилия за предотвратяване решенията на Берлинския конгрес: среща се с дипломати, посланици и редактори на европейски вестници; пише писма до посолства, правителства и западни университети; отправя многократни прошения пред Българската екзархия с молби за официално протестно екзархийско пратеничество в Берлин; провежда срещи и събрания с българските колонии в големите градове на победената Отоманска империя; организира петиции до руските дипломатически представителства, предимно в епархиите, върнати отново на Турция, съдържащи подписите на хиляди българи, отчаяни от решенията на Берлинския конгрес. Архимандрит Методий Кусев се проявява като един от духовните двигатели на съединисткото движение!

От 1878 до 1880 г. Архимандрит Методий отново е протосингел на Пловдивския митрополит Панарет. Участва в подготовката на Кресненското въстание от есента на 1878 година. Заедно с митрополит Панарет свиква в Пловдивската митрополия тайно събрание с революционни представители от все още поробена Македония. Приет е издигнатият от Методий Кусев още в младостта му девиз „Целокупна Македония в обединена България“. Забележителна е дейността на архимандрит Методий Кусев по изпращане на възвания до европейските правителства и опитите му да организира нова българска делегация при руския и при австрийския император, както и посланичество при видния българофил епископ Йосиф Щросмаер, църковен католически прелат на Загребската епископия. През цялото време се бори срещу опозицията на руския консул в Пловдив княз Александър Дондуков, комуто било наредено от Санкт Петербург да съблюдава строго статуквото след Берлинския конгрес и в частност – да не допусне заминаването на екзарх Йосиф I от Пловдив в Цариград.

От 1880 до 1886 г. Архимандрит Методий Кусев е протосингел на екзарх Йосиф I в Цариград и временно управляващ Българската екзархия. Като църковен водач води борба за запазване целостта на българската нация и след политическото и териториалното ѝ раздробяване в Берлин. Урежда просветното и училищното дело в Македония и Тракия, включително и Одринско, и усилията му са насочени да запази ненакърнимостта на „схизмата“, с която Константинополската вселенска патриаршия на 16 септември 1872 година наказва неправомерно Българската православна църква, а с това несправедливо отрича и българската нация.

В периода 1879-1881 г. Методий Кусев се бори за опазване ненакърнимостта и монолитната диоцезна структура на Българската православна църква в условията на „схизмата“ след Берлинския конгрес. Участва във възстановяването на Българската екзархия в Цариград като екстериториално духовно българско правителство и международно призната църковна институция, призвана да упражнява върховно попечителство над религиозния и социалния живот във всички български епархии, независимо в коя част на разпокъсаната българска политическа карта се намират.

През януари 1880 г. лично се намесва във връщането на екзарх Йосиф I от Пловдив в Цариград (12-13 януари 1880 г.) – изпраща персонален писмен ултиматум до екзарх Йосиф за заемане на екзархийския му престол в Цариград.

 

През 1880-1881 г. Методий Кусев се бори за изясняване и оповестяване пред руската православна имперска дипломация истината за „схизмата“ – като ответна ретроградна реакция на гръцката великоелинска патриаршия и акт на политическо отмъщение на вселенския църковен клир заради извоюваната българска духовна независимост на Народния църковен събор в Цариград през 1871 година.

1880-1882 г. е период на исторически победи за българската национална кауза и църква под ръководството на Методий Кусев. По същото време се бори разрешаване на българското просветно и училищно дело в Македония и Одринско. В качеството си на временно управляващ (след 1881 г.) Българската екзархия създава връзки с руския посланик Новиков, изпълняващ специално имперско поръчение на Александър II да уреди канонично въпросите около „схизмата“ над Българската православна църква. Методий Кусев отбелязва дипломатически триумф в Цариград по време на великденските празници през април 1881 година – руският посланик Новиков, най-сетне осъзнал истината за чистотата и невинността на Българската православна църква, категорично приема становището на Методий Кусев по българския национален и църковен въпрос.

През 1881 и 1882 г. Методий Кусев окончателно урежда българското просветно и училищно дело в Македония, Тракия е Одринско. Руската дипломация прекратява (след разкритията на архимандрит Методий Кусев) опитите си да вдигне „схизмата“, което означавало духовно и етническо оцеляване на българската нация в демографско-географските й предели под скиптъра на екзархията. На дига се национално движение, предизвикано от архимандрит Методий Кусев, обединено от неговия лозунг-прокламация „Искаме си „схизмата!“. Дядо Методий публикува унищожителна с автентичната си документалност статия на френски език в цариградските вестници „Куриер д’Ориент“ и „Ла Турка“, разкриваща пред европейската общественост истината за гръцките духовни издевателства над българите, за фанариотския геноцид над българските училища и църкви в Македония и Тракия. Изпраща вестници със своята статия до всички правителства, посолства, търговски представителства, университети и религиозни организации в Европа и лично до държавните глави на Австрия, Русия, Германия, Англия, Франция, Италия, Америка. Щабът на Методий Кусев в Цариград разобличава пред Европа и пред света двуличието и антибългарския шовинизъм, които от векове изграждали доктрината на Константинополската вселенска (елинска) патриаршия.

През 1882 г. Архимандрит Методий Кусев открива и тържествено освещава българската гимназия в Солун – най-крупното културно средище на българите от югозападните предели на етническото ни отечество.

Периодът 1886-1892 г. е години на учение на архимандрит Методий Кусев в Русия като стипендиант на Троянския манастир „Успение Богородично“. Той е вече на 48 години и има зад гърба си седем последователни години на каноническо служене като протосингел на Българската екзархия в Цариград. В Русия всяка проява на духовно могъщия българин буди възхита и респект, а руското православно общество вижда във величествената осанка на йерарха апостол от първите християнски векове. Българският черноризец, архимандрит Методий Кусев, цели седем години представя достойно нашата православна църква и в Русия – навсякъде в славянската страна той блести със своя необикновен ум и неимоверно богат, лично изстрадан опит.

От 1886 до 1888 г. Методий Кусев учи и завършва с отличие Духовната семинария в Киев.

 

От 1888 до 1892 г. учи и завършва с отличие Духовната академия в Санкт Петербург. В руската столица е на пансион във Великата Невска лавра.

През януари 1890 г. Архимандрит Методий Кусев участва в публичен диспут в Санктпербургския университет, организиран от Руското имперско географско дружество за уточняване на южнославянската териториално-етническа карта на Балканите. Тотално разгромява великосръбските шовинистични претенции по отношение на Македония и западните български предели. Исторически непоклатимо звучи и днес обобщението му на това духовно сражение: „В Македония само сърби нема!“… Двадесет и три години по-късно, вече като митрополит на Старозагорската епархия, Методий Кусев ще преосмисли, систематизира и обобщи възгледите си по южнославянския въпрос, които заедно със спомените му от прочутия диспут в Санкт Петербург, излизат в неговата самостоятелна брошура.

От 1892 до 1894 г. Архимандрит Методий Кусев е избран и служи като първи ректор на новоучредената Българска духовна семинария в Цариград – възпитава и духовно усъвършенства във вярата и клира десетки родолюбиви свещеници.

На 24 април 1894 г. Архимандрит Методий Кусев е възведен в епископски сан с титлата „Велички“.

През 1894 г. по решение на Българската екзархия Методий Кусев е изпратен за временно управляващ новата Старозагорска епархия, учредена административно и канонично през 1871 година от Народния църковен събор в Цариград. (В същата 1894 година той е възведен и в сан митрополит).

В периода 1894-1896 г. Митрополит Методий Кусев се установява трайно в Стара Загора и служи като временно управляващ Старозагорската епархия, вече отделена от Търновската архиепископия.

На 14 юли 1896 г. с пълно мнозинство Светият синод на Българската православна църква избира Величкия епископ Методий Кусев за първи български канонически митрополит на Старозагорската епархия. Започва нов, огромен по мащабите и стълкновенията си период в народослужението на суровия христолюбив старец Методий Кусев.

На 28 февруари 1895 г. Митрополит Методий Кусев засажда собственоръчно първите борчета на Ахмак баир и като апостол полага основите на грандиозната си екологична програма в своята епархия. В течение на близо три десетилетия Старозагорският владика Методий преодолява безброй организационни и технически проблеми и увенчава делото си с уникалния лесопарк „Св. княз Борис-Михаил“ („Аязмото“) върху голите дотогава склонове на Средна гора, северно от Стара Загора.

На 2 май 1895 г. Митрополит Методий Кусев полага основния камък на бъдещия параклис „Св. Теодор Тирон“, изграден също от него върху един от хълмовете на Сърнена Средна гора – в сърцето на старозагорското Аязмо.

На 21 юни 1896 г. учредява старозагорския благотворителен комитет „Св. Йоан Милостиви“ – доброволна обществена организация, възникнала и просъществувала под могъщата църковно-административна егида на Старозагорския архиерей в продължение на шест десетилетия, от което време три десетилетия и след смъртта на владиката.

През 1898 г. Старозагорският митрополит Методий Кусев подготвя всенародно честване на 30-годишнината от гибелта на Хаджи Димитър и четата му (18 юли 1868 г.) на връх Бузлуджа. На 19-20 юли 1898 година, по време на всенародните тържества на лобното му място, митрополит Методий полага и освещава основите на бъдещия паметник и параклис, които предстояло да се издигнат на легендарния старопланински връх в прослава на героите.

На 15 септември 1902 г. Заедно с гостуващия руски църковен клир митрополит Методий Кусев извършва тържествено православно освещаване на новоизградения храм-паметник „Свето Рождество Христово“ в с. Шипка, Казанлъшко – Старозагорска епархия.

1894-1922 г. От интронизирането му през 1894 г. до самата му смърт през 1922 г. (с едно твърде спорно от историко-каноническо гледище прекъсване от 5 септември 1905 до 1 ноември 1920 г.) митрополит Методий Кусев е православен архиерей на богохранимата Старозагорска епархия.

На 1 ноември 1922 г. Старозагорският митрополит Методий Кусев умира (две години след синодалното му реабилитиране) в скромния си дом на старозагорското „Аязмо“, в непосредствена близост до изградения от него православен параклис „Св. Теодор Тирон“, в пълно монашеско нестяжение.

 

В книгата си дядо Методий се спира на няколко основни теми, които разкриват и убежденията му. Тай вярва, че човек непрекъснато се усъвършенства, така че и възпитанието му в този смисъл никога не свършва. Тук виждаме и фундаменталната постановка на св. Василий Велики, че човекът е твар, получила повеля да стане бог, следвайки Христос: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Стремежът към съвършенство е заложен у човека, най-малкото защото човекът е образ Божий. Но у Методий Кусев божественото съвършенство е стратегическа цел, докато ежедневието налага друго. Земният, материалният живот на човека, колкото и той да не е важен на фона на вечността, която го очаква и към която се стреми, е решаващ, защото ако е увреден той, то са ощетени и възможностите на човека да развива своето духовно усъвършенстване. Човекът има нужда от усъвършенстване, защото е увреден от греха и дори да желае това да се поправи, не може да го постигне само със собствени сили, без божията благодат, без синергѝята между благодатта и неговата свободна воля, направила вече правилния избор между доброто и злото. В този свят, който цял лежи в зло (1 Иоан, 5:19), сатаната посяга на човешката душа още от детството и това се вижда в националната образователна система. Това е голямата тема на дядо Методий в книгата му за безбожието. Той казва така: „Атеистичното образование създава едно потомство от тираническа и продажна интелигенция. То развива в човека способността на лукавството и на хитростта, дава му оръжията на демагогията, за да събаря истината и правдата, снабдява го със силата на диалектиката и словото, за да омайва простодушните и да бъде неизтощим в лъжите и неизчерпаем в клеветите, и в същото време с гъвкава извратливост се продава за либерал, демократ, социалист и самоотвержен патриот, за да може по този начин да се докопа до властта“. Дори само оттук се вижда колко актуална е книгата на Методий Кусев и как непрекъснато трябва да бъде преиздавана и четена. Да бъде четена най-вече от онези, които са поели тежката отговорност за политиките в областта на образованието. За тези политики през последните години са отговаряли не е дин или двама, но сякаш никой от тях, улисан във вълнуващата политическа игра, не е успял да съзре сериозността на проблема с онази острота, с която я е видял Методий Кусев в края на XIX век.

Като цяло книгата е глас на здравия разум. Написана е от християнин и патриот. Но каква е разликата между патриотизма на вярващите и на безбожниците (защото има много безбожници, които с повече или по-малко основание считат себе си за родолюбци)? Разликата е като при всяко друго добро и при всяка друга любов – ако не минават през Бог, ако не са насочени към Бог, то е под въпрос доколко изобщо са Добро и Любов. Безбожниците не могат, не са в състояние да гледат на децата в идеали и морал. За тях възпитанието в училище не е нещо кой зае колко важно, не е нещо, надхвърляща необходимостта децата да се научат да не дъвчат с отворена уста и да не противоречат грубо на възрастните. Затова главна теза в книгата е, че безбожници не могат, не са в състояние да възпитават децата в идеали и морал. „Един безверник, който не вярва в съществуванието на душа, как ще лекува тази душа? Който отхвърля с надменност учението за добри и зли духове, как ще може да опази възпитаника си от злотворното влияние па злите духове? Който не признава, че може да съществува дисхармония в душевните сили, как ще може да приведе тия сили в хармония? Как ще може, накрая, безверникът възпитател да освободи възпитаника си от робството на греха, когато отрича неговото съществувание?“.

Методий Кусев оказва и целта на обучението в безбожие – да се подготви интелигенция в духа на богоборчеството, на гордостта и своеволието; интелигенция, настроена релативистично и синкретично; интелигенция, която ще проповядва „модерни“ ценности, тоест ценности, които ще отдалечават човека от мисълта за неговото спасение и обожение, но ще го привързват към грижата за материалното и задоволяването на плътските страсти. Такава интелигенция се очаква да подготви човечеството за възцаряването на антихриста. В края на 19 век са били ученици нашите прадядовци – пра-прадядовците на нашите деца и пра-пра-прадядовците на нашите внуци. Интелигенцията, за която предупреждава дядо Методий, вече е факт и не само е факт, но е успяла да се възпроизведе и в няколко поколения. Ето какво пише той през 1895: „при материалистическото образование наистина се упражнява, макар и с добро намерение, една трескава деятелност с цел да се приготви, без съмнение несъзнателно, едно потомство от тираническа и продажна интелигенция“. Защо несъзнателно? Защо тази мекота и деликатност у Старозагорския митрополит?

Добрият педагог е такъв, защото умее да изучава душата и да установява нейните недостатъци и слабости. Доколкото тези слабости се осъзнават, дотолкова и човекът се приближава до Бога. Тук е една от фундаменталните разлики между възпитанието, което се практикува и до днес в българските училища и възпитанието, което се бори да наложи Методий Кусев. Материалистическата образователна система внушава на децата, че те са съвършен продукт на еволюцията, получили по един или друг начин разум, който е достатъчен за решаването на всеки проблем, с който те някога биха се сблъскали. Точно както при гностиците. Но гностиците са еретици, те не отричат съществуването на Бог, просто смятат себе си за достатъчно умни, за да го опознаят докрай. С нашите деца стигаме още по-далеч – учим ги, че Бог не съществува. И дори да не им го казваме направо, цялото знание, което им преподаваме, е организирано така, че да води до това убеждение, да създава този мироглед – и биологията, и физиката, и химията, даже литературата и историята – всичко. Всичко крещи на децата: „няма Бог!“. А науката е проникване в тайните на творението, чийто нормален резултат е възхищение и преклонение пред Твореца, който е промислил този прекрасен и хармоничен свят. Нашата образователна система учи децата да разглеждат творението, изключвайки мисълта за неговия Автор. Това е все едно да заведем децата в трапезарията на „Санта Мария деле Грацие“ и да им кажем: „Вижте, деца! Вижте каква стена се е образувала тук от играта на природните сили! И вижте каква картина се е появила случайно на нея! Народът я е нарекъл „Тайната вечеря“. Никакъв Леонардо, никакъв автор, никакъв замисъл – всичко е случайност и щастлива мутация.

„Съзерцанието на Бога, вярата в него създава основата на всяко знание, на всеки напредък, защото служи като причина за осъзнаването на собствената духовна нищета в сравнение с Бога, та затова се счита първата степен на блаженствата: „Блажени бедните духом“ (Мат. 5:3). В съзнанието на незнанието се открива и възможността за познанието, за откритията. В силата на това познание се отваря неизмеримата област на непознаваемото и се представлява ясно фактът, че откритото, познатото, в сравнение с предстоящото да се познае, съставлява нищо, съвършено незнание. „Блажени бедните духом“. Ето защо блажени са естествоизпитателите, откривателите на велики познания, защото те, като съзерцават чрез Великия Творец чрез Неговите творения, се покланят Нему и казват, че не знаят нищо, защото в своите открития откриха своето незнание“.

Това е смисълът на блаженството в неговата перфектна богословска аргументация, в която дядо Методий се проявява като истински исихаст, следовник на патриарх Евтимий и другите съзерцатели на нетварната светлина. Но ако попитате децата кои са „нищите духом“ те ще ви отговорят, че това са глупавите, неграмотните, простите и мързеливите. Ще ви отговорят така и ще се чудят защо им се полага да бъдат блажени. Ще ви отговорят така, защото така някой ги е научил.

Кой ги е научил: училището или семейството? Крайната цел на атеистическото образование в училището е да превърне семейството в свой съюзник, когато днешните ученици утре станат родители. А още по-добре, вместо да превръщат семейството в свой съюзник, социалистите-глобалисти ще се чувстват, ако унищожат семейството въобще. И тази атака започва от унищожаването на представата за личността в нейния съборен смисъл.

„От тук, от принципа, че не съществуват личности, излиза и заключението, че не трябва да съществува нито личен труд, нито частна собственост, частни имущества и богатства. Ето от къде произлиза идеята на социализма за равенството, за разпределението труда и имота; г) от идеята, че няма личност, че всичко е равно, тоест че всички принадлежат еднакво на всичкото – на материята, и че всичкото – произведенията на материята, принадлежи еднакво на всички, то от тук излиза и учението, че бракът, свързването с една жена, която да се счита за своя, противоречи на началото на обществеността, на социализма, защото образува елемент, който завъжда началото на личната собственост. От тук произтича мисълта за унищожението на семейството. Семейството е основата на съществуващия противосоциалистически обществено-господарствен строй. При съществуване на семейството е немислимо да се приложат началата на социализма. Социализмът и семейството са две право противоположни начала, които взаимно се изключват. Унищожението на семейството съставлява азбуката на социализма“.

Учителят-атеист, който развращава децата, също е жертва на някакво възпитание, рядко е осъзнат злодей, опълчил се срещу Бог в редовете на сатаната. Не, той не мисли така за себе си. Но личният му мироглед е достатъчен да нанесе тежки щети. Той не вярва в съществуването на личностен Творец. Следователно той не може да вярва в грехопадението, защото то е престъпление на творението по отношение на Твореца. Ако няма грехопадение, то лесно можем да се съгласим с теорията, че човек се ражда добър и после през целия си живот е призван да бъде щастлив и да се забавлява, да бъде „такъв, какъвто е“, да „живее за мига, за настоящето“, да „изрази себе си“, вместо да се мъчи да се промени. Човек, който е научен да мисли, че е съвършен, трудно се мотивира за промяна. Учителят-атеист счита отпадналото състояние на душата за нещо природно, естествено, за „движение на мозъчни молекули“. Предава това убеждение и на децата и е нравствено и технически неспособен да даде посока на учениците към правилно духовно развитие. А духовното развитие, самоосъзнаването като духовно същество е основата, без която всички останали знания не струват много. Така учениците ще бъдат насочени към развиване на егоизъм, демагогия, шарлатания, сладострастие и чревоугодие.

Вредно е едно общество да бъде безбожно, атеистическо. А то е осъдено да стане такова, ако в подобен дух се възпитават децата в училище. Четейки книгата на дядо Методий, ние виждаме как още след Освобождението започва да се подготвя едно „светско“ поколение, едно „просветено“ поколение, което после ще докара всичко онова, от което се ужасяваме в нашата история. Това поколение ще докара най-голямото безбожие – комунизма.

Комунизмът затри половин век от живота на българския народ. Лошото е, че и след неговия формален край, в учебните програми на практика не е се е променило нищо съществено. Децата отново изучават същите предмети по същия начин. Вероучението едва си пробива път и е сведено до любопитни факти из историята на религиите, а не е православен катехизис, каквото би трябвало да бъде. Едва напоследък синодалните учебници поставят вероучението на по-сериозна основа. Затова книгата на дядо Методий и днес е актуална с публицистична острота, нищо че е писана преди близо 130 години.

Тя е забележителна и с това, че мрачното бъдеще, което рисува, от наша гледна точка вече е печално минало и тревожно настояще. Нека не спираме да я четем, докато най-накрая не проумеем и не превърнем в практика онова, което ни казва големия родолюбец, първият Старозагорски митрополит – Методий Кусев.

Иван Стамболов

 

 

 

This entry was posted on събота, октомври 29th, 2022 at 10:32 and is filed under Книги. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.