Ако не сте чели…

Conservative Quarterly, бр.1

Издание на ИДП

Излезе първият брой на Conservative Quarterly (CQ). Списанието е опит да се говори сериозно, спокойно и възпитано по теми, по които напоследък обикновено се крещи. Едва ли ще достигне до много масова публика, но пък не е и нужно. Тук представям своята статия в списанието, а тук – всички останали текстове. Сипете си правилно питие, защото текстовете са дълги :)

Да преглътнеш Достоевски

„За нас Достоевски не е „християнски гений“ и „национален писател“; за нас Достоевски се явява, в крайна сметка, герой на социалните битки на 19 век. … Достоевски е най-несъмненият, най-последователният, най-безжалостният поет на капиталистическия човек. Неговият труд не е смъртно ридание, а наша люлчена песен, която показва гниещия от жаркото дихание на капитализма свят.“[1]

Отто Каус

„Вярата в Бога и Провидението винаги е спасявала и поддържала Достоевски в трудните минути на личния му живот. И в своя мироглед Достоевски, като всеки истински християнин, е извеждал всички  световни ценности, придаващи смисъл на живота и обезпечаващи окончателната победа на доброто, от положението, че Бог съществува и че Той е Творец на света и Промислител.“[2]

Николай Лосский

Като изключим учените-литературоведи, останалото човечество по отношение на Достоевски се дели на четири основни групи. Първите са хора, които знаят, че Достоевски е велик писател, четат книгите му и изпитват удоволствие от това. Вторите са прочели поне една, а понякога даже и няколко негови книги, защото знаят, че Достоевски е велик писател и в умна и изискана компания с гордост казват: „аз съм чел Достоевски“. Те не изпитват удоволствие от четенето, а от прочитането. И това даже не е удоволствие, а удовлетворение от постигнатите с цената на воля, усилия и лишения резултати. Тези хора чувстват себе си мъченици и за по-големи мъченици признават единствено онези, които са успели да прочетат „Одисей“ на Джеймс Джойс. Третата група се състои от хора, които без да са го чели, знаят че Достоевски е велик писател и че е написал „Идиот“, „Братя Карамазови“ и, може би, „Ана Каренина“. Що се отнася до последната, четвъртата група, то тя е представена от лица, които просто знаят, че Достоевски е велик писател, но не са чели нищо от него, нито знаят какво е писал.

Какво е общото между тези четири групи? Очевидно общото е „знаят, че Достоевски е велик писател“. Това убеждение се е превърнало в общочовешка аксиома и подлагането ѝ под съмнение се счита за светотатство, на каквото могат да дръзнат само бунтовни авторитети от калибъра на Набоков, който, макар и може би импулсивно, заявява: „Безвкусицата на Достоевски, неговото безкрайно копаене в душите на хора с префройдистки комплекси, упоение от трагедията на погазеното човешко достойнство – на всичко това не е лесно да се възхищаваш“. (Набоков, 2006:438) Но цитираните лекции на Набоков за руската литература дори само с възмущението, което предизвикват, са изключение, което по-скоро потвърждава правилото, отколкото да го проверява: Достоевски е велик!

Да признаеш, че някой е велик обаче крие едно неудобство – трябва да признаеш, че си съгласен с него (макар че според мен не е задължително, но така е прието) и съгласявайки се, да се понаметнеш малко с крайчеца на неговото величие. Хубаво е да си мислиш: „Достоевски е велик, аз признавам това, следователно го разбирам, а щом го разбирам съм като него“. Но тук идва идеологическото неудобство. Може ли социалистическият човек да е като Достоевски, ако Достоевски е набожен монархист? Може ли западният човек да е като Достоевски, ако Достоевски гледа на „Великата“ Френска революция като на новоримски имперски опит за принудително съединение на хората, от който произлиза цялото зло на модерния „либерален“ свят?[3] (Бердяев, 1923)

Всяка власт се нуждае от идеология, която, дори и само формално, да ѝ дава право да бъде власт. Тази идеология може да бъде всякаква. Може да приема, че светът е грешен, че душата е безсмъртна и че нейното спасение е цел и смисъл на съществуването. Идеологията може да казва, че личната гледна точка е абсолютно пренебрежима на фона на обществената гледна точка, че личността е нищо, а родината (или класата, расата, нацията и т.н.) е всичко. И обратно, идеологията може да каже, че няма нищо по-важно от индивидуалността на отделната личност, от правото ѝ на самоопределяне и самоизтъкване дори по най-причудливи начини, че нейното персонално щастие (богатство, просперитет, благополучие) е най-голямата ценност и за постигането на тази ценност са оправдани всички средства, които не застрашават щастието на други безценни индивидуалности, че обществото е само средство за обогатяване на личността. Каквато и да е идеологията обаче, тя се нуждае от санкцията, ако не и благословията, на вътрешни и външни авторитети. Вътрешните авторитети, естествено, са умните хора, които участват във властта и за никого не е тайна, че говорят от нейно име и в неин интерес. Външните авторитети са личности, за които хората са се съгласили помежду си, че са източници на истина и мъдрост, без да е нужно да могат непременно да обяснят защо е така. Когато почти всички хора от поколения наред са обединени от схващането, че „Достоевски е велик писател“, то той автоматично става външен авторитет от гледна точка на идеологията на всяка власт. И колкото по-тоталитарна и нетолерантна е тази идеология, с толкова по-голямо насилие над умовете на хората моделира и нагажда към себе си личностите, позициите и възгледите на външните авторитети. Да впишеш Маяковски в революцията е лесно, да впишеш Достоевски е ценно.

Когато се срещат веднъж в Рим, Фадеев казва на Алберто Моравия: „Достоевски, разбира се, е руски писател, за когото и не следва да се забравя, но в същото време той е бил реакционер, защитавал е царизма и православието, бил е декадентски и индивидуалистически настроен писател, обърнат навътре към себе си“. (Моравия, 2014) В същата статия Моравия свидетелства как, макар да не признават, руснаците по времето на Сталин са отричали Достоевски и същевременно ги упреква, че не се сещат да го разглеждат като болшевишки писател, при положение че това е напълно възможно. Достатъчно е само да се погледне романът „Престъпление и наказание“. „Предполагам – пише Моравия, – че сталинистите са били отчасти прави да разглеждат Достоевски като свой противник (особено ако се има предвид романа му „Бесове“), но за много неща са бъркали. Да вземем например най-хубавия и най-известния роман на Достоевски „Престъпление и наказание“….Коя в случая е старицата-лихварка? По себе си тя олицетворява европейската буржоазия ….Макар и да не е чел Маркс и да приема себе си като свръхчовек, …Разколников е вече народен комисар в зародиш и е фактически първият народен комисар, излязъл от класата на интелигенцията.“ (Моравия, 2014) Разбира се, Алберто Моравия не толкова вярва в това, което говори, колкото се опитва да „подскаже“ на една идеология как може да превърне един признат и високо ценен външен авторитет като Достоевски в свидетел на собствената си правота. В обобщение италианският писател казва: „И така, в последните деветдесет години ние станахме свидетели на протичащото в Русия своего рода състезание между Достоевски и Маркс. Първия рунд спечели Достоевски, като създаде шедьовър; победител във втория рунд беше Маркс, доколкото неговите теории предизвикаха революция, но, струва ми се, третият рунд отново ще бъде спечелен от Достоевски… В крайна сметка…“ (Моравия, 2014)

Има, разбира се, много по-елегантни опити да бъде „синхронизиран“ Достоевски с възгледите на „новата ера“ в световната история. На проблема може да се погледне например така: вярно, творчеството на Достоевски е пълно с мрачен индивидуализъм, реакционерство, религиозност и монархизъм. Но това не е той! Това е неговият свръхреализъм, това е безпощадната точност, с която изобличава недъзите на обществото. „Като разглеждаме голямата по обем литература, посветена на Достоевски – пише Михаил Михайлович Бахтин, – се създава впечатлението, че става дума не за един автор-художник, пишещ романи и повести, а за цял ред философски изказвания на няколко автори-мислители – Разколников, Мишкин, Ставрогин, Иван Карамазов, Великия Инквизитор и др.“ (Бахтин, 1994)  Ето това е теоретичният фундамент, станал спасителен при преглъщането на Достоевски от страна на социалистическата литературна мисъл – в хора от гласове не можем да разберем кой е истинският Достоевски и кои са искрените му възгледи на гражданин и човек. Следователно е достатъчно да наречем отрицателен героя, който говори идеологически неправилни неща, да обвиним него, а автора да оставим чист и верен на историческия материализъм. Тоест казаното от Достоевски не е мислено от Достоевски и ние вече нямаме нужда да го заклеймяваме като враг на революцията и пролетариата. Това откритие Бахтин нарича „полифоничен роман“ и впоследствие то ще се изучава в университетите като изключително напредничава иновация. Бахтин дава на Достоевски „-дицея“, както Достоевски дава теодицея (оправдание за съществуването на злото по света) на Бог в своето творчество. Бахтин дава на Достоевски „оправдание“ за това, че Достоевски е Достоевски и като такъв рядко и трудно успява да влезе в съзвучие с философските възгледи на „модерните времена“.

Разбира се, теорията за „полифоничния роман“ далеч не е единственото средство да бъде оправдан клетия, макар и по всеобщо мнение велик, външен авторитет. Съвсем не е нужно страхливо да се преструваме, че нещата, които е казал, уж не ги бил казал той, а ги били казали неговите лоши литературни герои – толкова реалистични, че чак имат свое собствено съзнание и водят свой собствен живот, ръководен от тяхна собствена воля – пълноценна и изцяло независим от волята на автора. И без друго тази идея е глупава, защото всички литературни герои по света говорят това, което ги кара техният автор да говорят, а то е, което той мисли. С очевидната симпатия или антипатия към някой герой авторът много ясно дава да се разбере дали е съгласен с него, дали одобрява възгледите му, дали в крайна сметка това са неговите собствени възгледи или не. И нека да не се излиза с изтъркания номер, че авторът създава персонажа, само доколкото казва какъв е той по характер и убеждения, а после го оставя да се развива сам според тях! Достоевски не е хитър кукловод на литературните си герои, а най-обикновен продукт на своята тревожна и несправедлива епоха. Той не е откривател на нов вид роман, просто дъската му хлопа. „Достоевски, бидейки син на своя век и отразявайки в себе си тази колосална етическа разруха, която пъстротата на капиталистическите отношения, бурно нахлули в дореформирана Русия, поражда, се явява художествено огледало, в което това разнообразие намира своето адекватно отражение.“ (Луначарский, 2013) Тази безапелационна, обективистична и материалистическа гледна точка принадлежи на тежката фигура на съветската хуманитаристика Анатолий Луначарски. За него цялата работа е в детерминизма – този универсален код за разгадаване на иначе не дотам сложната човешка душа. Достоевски е продукт на своята среда и на своята епоха. Объркан и раздиран от нахлуващите капиталистически противоречия. Разслоението в несправедливото капиталистическо общество поражда множество противоречиви гледни точки, които на Бахтин му приличат на „полифония“.

Достоевски не е виновен за своята идейна неориентираност не само по обективни исторически причини, но и по причини от субективно-личностен характер. Защо Достоевски е такъв? Ами, много ясно! Той просто е психично болен, обяснява Луначарски. Страдал е от раздвоение на личността, откъдето и всички тези негови ужасяващи видения. „Епохата, може да се каже, е била осеяна с трупове и полутрупове, от които някои се съпротивлявали и били сломени, а други се приспособили, останали живи, но били осакатени, придобили ярко изразени патологични черти…. На марксистката литературна критика ще ѝ се наложи да се вслуша в изводите на съвременната психиатрия, която на всяка крачка открива тъй наречените болезнени явления в литературата.“ (Луначарский, 2013) Така че Достоевски, убеден е Анатолий Василиевич, не е виновен. Той е осакатен от капиталистическата действителност, в която е имал неблагоразумието да се роди и която даже го е умопобъркала. Положението му допълнително се утежнява и от факта, че е попаднал под влиянието на Православието, което е „основна форма на заблуда на некултурните маси“. (Луначарский, 2013)  Иначе той си е добър руски писател и затова всички го харесват. Защото с вярата си, че любовта и братството „все някога ще победят държавата и основаното на частната собственост общество“ (Луначарский, 2013) Достоевски, макар и луд, макар и монархист-епилептик, макар и мракобесен християнин, все пак дълбоко в себе си е социалист!

В България официално Достоевски чак умопобъркан не сме го изкарали, въпреки че при подхода си към него здраво стъпваме на поставилия му тази диагноза Луначарски. Напротив, приемахме го като светило на руската класическа литература, която, макар и не така съвършена като съветската, пак е достатъчно ценна, само защото е руска и е дореволюционна, което я прави почти революционна. Спрямо съвършената съветска литература, руската се приемаше горе-долу както се приема Старият завет къмто Новия – вярно, Боговъплъщението още не се е състояло, но Свети Дух вече говори чрез пророците. Такова беше преобладаващото мнение за Достоевски и човек трябваше сериозно да прочете произведенията му, за да се учуди как така цензурата го е пропуснала, как го е изтървала! Толкова политически неправилен е той всъщност.

У нас оправданието на Достоевски отива една крачка по-далеч. Въпреки всички свои недъзи, оставени от историко-социалната среда, той дълбоко в себе си е не само неосъзнат социалист, както доказва Луначарски, но и неосъзнат атеист. Това го прави още по-приемлив за „прогресивната“ литературна теория. Много по-късно от Луначарски, в годината на Оруел (1984) Стоян Каролев пише: „Това, което дяволът смята за жизнена необходимост — човешкото „осанна“ да преминава през горнилото на съмненията, е „осъществено“ от Достоевски. Писателят се позовава на тези именно думи на Ивановия двойник, когато се защитава от обвиненията в „ретроградна вяра в бога“: критиците му не са и сънували „отрицание с такава сила“, каквото е изживял той; „и в Европа няма и не е имало толкова силно изразени атеистични възгледи“, каквито съдържат някои глави на „Карамазови“; сам той, Достоевски, не е „повярвал като дете в Христос“ — неговата „осанна“ е преминала „през голямото горнило на съмненията“, „както казва в същия роман дяволът“. Всъщност колкото и минути на пълно спокойствие, на спокойна вяра да му е изпращал — според една негова изповед — бог, това са били именно само минути: до края на живота му борбата между вяра и безверие продължава в душата му, макар, общо взето, Достоевски да е бил по-често и по-близко до вярата, а Иван Карамазов — до безверието… И у героя, и у автора вярата или жаждата за вяра е свързана с мисли (от които човекът на духа не спи, а може и да полудее…) не толкова за „отвъдния“, колкото за „отсамния“, земния живот.“ (Каролев, 1984)

Сега вече като доказан социалист и атеист, макар и не съвсем осъзнат и в духа на мрачната дореволюционна епоха, Достоевски става още по-„правилен“. Дали е полифоничен или не, вече няма решаващо значение. Сега вече Иван Карамазов е добре да стане не чак толкова отрицателен герой, а даже донейде положителен, защото близостта му с дявола е своего рода богоборчество и революционност. Полезно е в неговите атеистични тревоги и съмнения да провидим т.нар. „атеизъм“ на самия Достоевски. Това е голяма цел, в чието име вече можем да пожертваме и „полифонията“.

Разбира се, да изкарваме Достоевски социалист е злонамерено и манипулативно. Общността между хората и отговорността им един към друг все още далеч не е социализъм. Съборността на хората, в която на всеки един човек е дадено цялото достойнство на общността, а не само частица от него, няма нищо общо със социалистическия колективизъм, защото „…само разумът, науката и реализмът могат да създадат единствено мравуняк, а не социална „хармония“, в която да живее човек“. (Достоевский, 2006)

А пък да се опитваме да изкарваме Достоевски атеист е направо смешно. Такава хипотеза не само прави невъзможно стигането до адекватни изводи, но и обезсмисля всички усилия да се подходи към автора и неговото творчество с надежда за някакъв положителен резултат. Достоевски не само не е атеист, но той е дълбоко религиозен човек. И не просто религиозен, а християнин. И не просто християнин, не християнин „по принцип“, не изповядващ някакви „абстрактни“ християнски ценности, а православен християнин. Той не благоговее пред Христос като пред „въплътен идеал“, както се опитва да твърди Стоян Каролев във вече цитирания послеслов, а благоговее пред Него като пред Богочовек. Какво означава „въплътен идеал“? Защо този мъгляв термин се появява на мястото на пределно ясното „Боговъплъщение“? Единствено в неубедителен опит да се прикрие очевидното, а именно че „…за автор като Достоевски вярата не е някаква отделна и независима област – тя е жизнената основа, формираща както личността и мирогледа, така и творчеството.“ (Нейчев, 2002)

Моралът на Достоевски, възгледите му за живота, света и човека, даже и художествените му средства, неговата поетика, не могат да бъдат разбрани и е погрешно да бъдат разглеждани извън презумпцията, че Достоевски е дълбоко религиозен човек. Да, Достоевски е велик писател, както вярват всички, но той е велик не в качеството си на продукт на своята епоха, не като художник на полифоничния роман, не като интуитивен социалист и атеист, даже не като полудял по специфичен начин след сблъсъка си с капитализма, а именно в качеството си на творец – православен християнин. Той не е психолог и не конкурира в тази област ревнивия гений Набоков, като се „рови в душите на хората“. Той е „пневматолог“, неговата област е не душата, а духът с безкрайните му дълбини, където той среща Бог в безкрайната си и абсолютна свобода. (Бердяев, 1923)

Когато изследва метафизичната поетика на късния Достоевски, Николай Нейчев открива у него не само ревността на вярващия мирянин, но и сериозни теологични познания. Той не само изповядва иконопочитанието, но е запознат и с каноните на иконописта. Знае, че за разлика от светската живопис, в иконите няма един единствен център на перспективата, а много центрове – израз на смирението и пълното обезличаване на художника в знак на уважение към различните хора, които ще гледат иконата, за да надникнат през нея в Царството Божие. Именно това множество на убежните точки в композицията на иконите е пренесено в творбите на Достоевски и именно него забелязва Бахтин и нарича „полифония“.

Очевидно запознат с Мистагогията на Св. Максим Изповедник, Достоевски приема християнския храм като най-сложния символ, средство за познаване на непознаваемото, връзка между материалния и духовния свят, между сетивното и умопостижимото познание. Според Николай Нейчев писателят заимства даже архитектурните принципи на храмостроителството, за да пренесе пропорциите и символичното му значение в литературните творби. Така не само отделните романи са построени като храмове, но и цялото Петокнижие („Престъпление и наказание“, „Идиот“, „Бесове“, „Юноша“ и „Братя Карамазови“) е една свръхтворба, ориентирана по хоризонталата между нартекса и абсидата на храма, а по вертикалата – между купола и криптата. Нейчев е забелязал също така, че ключовата, повратната точка във всеки роман – пророческият сън на героя – неизменно се намира на онова място в тялото на текста, което съответства на купола в структурата на храма. А сънят е важен, защото идва не от ума, а от сърцето – известна на Достоевски теза в пълно съзвучие с много по-късните търсения на Светителя Лука Войно-Ясенецки в неговата книга „Дух, душа и тяло“.(Лука, 1997)

„Антропологичната система на Достоевски – пише Николай Нейчев – намира точно съответствие със светоотческото учение и по-конкретно с подвижническата практика на исихастката духовна аскетика, която писателят е познавал в детайли. Очевидно в своята антропология Достоевски заимства структурата и целия словесно-понятиен апарат на светоотческата литература, без да се опитва да интерпретира или променя неговите смислови параметри.“ (Нейчев, 2002)

Тоест, в своето творчество Достоевски не е просто „вярващ човек“ и „православен славянофил“, а теоретично (догматично и канонично) подготвен интелектуалец, познаващ в тънкости доктрината на християнската църква с цялата ѝ сложност, парадоксалност и неземност. „Неговото творчество е знание, наука за духа.“ (Бердяев, 1923) Това е единствената гледна точка, от която можем да разчитаме на правилно разбиране на Достоевски и неговото изключително сложно, символично и красиво творчество.

Стигнали до този извод, вече лесно можем да изследваме героите и философията на неговите произведения, като погледнем проблемите на тяхното съществуване и на тяхната етика в един повече от триизмерен контекст и с едно малко по-различно от общоприетото в ежедневието разбиране за доброто и злото, за морала и свободата.

Мнозина обвиняват Достоевски, че е неморален и че е нихилист, защото за него доброто и злото винаги вървят заедно, защото той понякога казва, че не може да обича хората, без да ги мрази, а в омразата му към тях винаги има любов. Тази привидна парадоксалност отвежда към илюзията за отричането на морала изобщо, защото в най-популярното схващане любовта е добро, омразата е зло, те стоят на два противоположни полюса и сливането им, както и преминаването на едното в другото са трудно мислими. „Достоевски никога не е искал да учи човечеството на доброта и човечност – казва Пергамският митрополит Йоан (Зизиулас). – Достоевски никога не е бил моралист, даже обратно: бихме могли да кажем, че в цялото си творчество съзнателно и систематично той се бори с морала и то по много провокативен начин… Както на ниво общи етични принципи, така и на ниво характери Достоевски категорично отхвърля разграничаването между добро и зло, т. е. отрича самата основа на етиката.“ (Бердяев, 1923) Тези твърдения веднага ще шокират всички, които знаят, че сърцето и съвестта на човека са способни да правят разлика между добро и зло и след като я направят, не само имат правото, но имат и задължението да изберат едно от двете, защото средно положение няма – всичко, което не е добро, е зло; отсъствието на добро вече е зло, тъй както мракът е отсъствие на светлина, а смъртта е отсъствие на живот.

Но в тази категоричност, в тази ярка биполярност се явява Дмитрий Карамазов, за да каже: „Бях пропаднал нещастник, но обичах Бога… Добро и зло са в чудовищно съжителство у човека”. (Достоевски, 1984) Какъв е Дмитрий – добър или лош? Кой е по-близо да спасението си – покаялият се грешник, извършил чудовищни дела, или самодоволно дремещият в благополучие, който се е опазил от формален грях, но никога не е извършил нищо добро, никога на е жертвал нещо от себе си за Другия и сърцето му никога не е трепвало от жалост и състрадание?

Тъй като е трудно да се отговаря на такива въпроси, очевидно всички герои на Достоевски са едновременно и добри, и лоши, и това е така, защото и живите хора са такива. Излиза, че според Достоевски няма начин доброто и злото да бъдат разделени, колкото и това да противоречи на очевидната двоичност на света, в който живеем – в него доброто и злото са изконно разделени, те съществуват самостоятелно и са в борба; злото може временно да надделява, но крайната победа ще бъде на доброто, защото то винаги е повече – Бог е абсолютното добро, но същевременно Бог е нещо, „от което не може да бъде мислено нищо по-голямо” (Кентърбърийски, 1968) и според това, което наричат „Оригенова ерес“[4] или апокатастасис, всички ще бъдат опростени, за да се върнат при Създателя си. Някога. Може би след вечността. Тоест и доброто е нещо, „от което не може да бъде мислено нищо по-голямо“, следователно е по-голямо и повече от злото. И въпреки това у Достоевски няма изцяло положителни и изцяло отрицателни герои, независимо че княз Мишкин е опит да се създаде „идеалният“ положителен, а Иван Карамазов – „идеалният“ отрицателен характер в литературата. Това е така, не защото Достоевски отрича обективното съществуване на доброто и злото или пък непрестанния сблъсък между тях, а защото, както казва митр. Йоан: „като отрича етиката, която разделя хората на добри и лоши, той разтърсва високомерието на хуманизма, вярващ, че злото може да изчезне от света чрез морала. По този начин Достоевски богословства по светоотечески: спасението на човека не може да произлезе от самия човек, а само от Бога.“ (Митр. Йоан (Зизиулас))

Това, което не може да разбере Великият инквизитор (може би защото е католик), а за Достоевски е основополагащо убеждение, е, че „най-голямата сила, която ръководи и насочва човешкото съществуване е свободата“. (Митр. Йоан (Зизиулас)) Човекът се нуждае от свобода, за да може да направи избор. Ако не е имал възможност за избор, то неговите постъпки не могат да бъдат нито хвалени, нито порицавани, защото ще бъдат заслуга или вина на някого другиго. Бог не желае никой да отиде при Него насила или от страх, а само доброволно, осъзнато и с любов. Свободата е единственият инструмент за спасение. И като такъв е най-големият източник на страдание за хората. Свободата е тази, която кара човека да се пита кое е добро и кое зло, правилно ли постъпва или греши. Свободата е и тази, която го кара да причинява страдание и на другите. Свободата не се подчинява на логиката, тя не се ограничава в таблички, в които две плюс две винаги е четири. Свободата не се подчинява и на морала до такава степен, че понякога изправя човек не пред избора между добро и зло, а пред избора между битие и небитие, пред хамлетовското „да бъдеш или да не бъдеш“. Бог е добро, но преди всичко Бог е битие. Извън Него няма битие, защото извън Него няма нищо, тоест извън него има небитие. Според митр. Йоан „Достоевски полемизира с етиката по една единствена причина: защото тя, както и логиката, отнема от човека най-важната му характеристика, благодарение на която той се отличава от животните – неговата свобода.“ (Митр. Йоан (Зизиулас))  Всъщност Достоевски не полемизира с етиката, а с нейната относителност, за да защити абсолютността на естествения нравствен закон и обективността на категориите „добро“ и „зло“. Те трябва да се осъзнаят като абсолютни, за да може свободата да направи избор между тях. Този избор е мъчителен и ражда страдание. Страданието е нормалното състояние на човека, колкото и еретично да звучи това в един свят, в който хората си слагат упойка, когато си правят пломби на зъбите, и се ужасяват при мисълта, че на някого може да се наложи да страда. Страданието обаче е важно, защото ражда състрадание, което е страдание заради страданието на някой друг. Състраданието е породено от любовта. Състраданието извиква желание да поемеш чуждото страдание, да го изкупиш със своето в името на спасението на Другия. Това е спасителната саможертва, получила своята абсолютна форма в чудото на Боговъплъщението, кръстната смърт и възкресението за нов живот в новия век.

„Приемането на кръста означава отъждествяване с всички страдащи, поемане на отговорност за цялата болка на творението, отъждествяване до смърт. Само така идва спасението от злото – не с помощта на морала и логиката, но с любовта, която жертва себе си. Тук не става дума за мазохизъм, защото този, който се жертва, не изпитва от това самоудовлетворение. Единственият начин да бъдат победени злото и самата смърт е да ги поемеш доброволно върху си, и то заради другите.“ (Митр. Йоан (Зизиулас)) Свободата дава възможност за избор, но в крайна сметка изборът се прави със съвестта и сърцето. Ето как стремежът към добро води до необходимостта от избор, който е толкова тежък, че неминуемо поражда страдание. В духовен план това страдание е смърт, без която е невъзможно повторното раждане на новия човек за вечен живот в новия век. „Така че за Достоевски крайното благо е отвъд страданието. Кръстът трябва да бъде преодолян от възкресението. В Царството на Бога няма място за болката. Любовта прегръща страданието, не за да му придаде метафизично съдържание, а за да го превърне в радост.“ (Митр. Йоан (Зизиулас)) В този смисъл творчеството на Достоевски е ни повече, ни по-малко от литературен израз на богословското схващане за Домостроителството, за Божия промисъл и за Спасението.

Затова всички герои на Достоевски сякаш пътуват нанякъде. Тук не се говори просто за „добро“, което наистина от определена гледна точка и в определен контекст може да се разглежда и като относително. Тук се говори направо за Царството Божие като цел на съществуването. Това е битието в книгите на Достоевски и така трябва да се разбира, за да добие смисъл и да може да се обясни. Всякакви детерминизми, „отражения на епохата“ и „полифонии“ не водят доникъде.

Мнозина казват, че Достоевски е труден автор, че се чете мъчително, че не всеки може да го разбере, че може да е голям мислител, но слаб писател, който не успява да подреди мислите и откритията си в лека и удобна форма. Ако има нещо трудно при Достоевски това е неправилният подход към него, често налаган съзнателно и злонамерено по идеологически причини. От грешен ъгъл всичко е трудно обяснимо. Трудно е да обясниш боксьора, ако предварително си приел, че е балерина. Трудно е да обясниш и Достоевски, ако предварително си приел, че е някакъв вид критически реалист, осакатен до лудост от капиталистическата действителност, в която по случайност е бил принуден да живее, но въпреки нея дълбоко в себе си е останал полуосъзнат социалист и атеист.

Достоевски не е удобен нито за тоталитарната държавна идеология, нито за комунизма, нито за либерализма, нито за която и да било друга доктрина, за която материалният свят е безкраен в пространството и времето, историята е циклична и се твори от масите, а човекът започва с биологичното си раждане и свършва с биологичната си смърт. Не е удобен, но по задължение трябва да бъде преглътнат, защото е прекалено голям, за да бъде заобиколен или пък да бъдат накарани хората да си затворят очите и да се правят, че „такова животно нема“.

Каквото и да се говори за този писател, никой не може да отрече, че в него има огромна притегателна сила, която кара най-различни хора с една и съща увереност да заявяват: „Достоевски е велик“. Тази сила е силата на истината. Истината обаче, макар че е една и единствена, не винаги е описуема, защото не е сетивно, а умственопостижима. Често даже не е и такава и затова се мъчим да я направим описуема чрез символи. Затова я търсим през очите на великите творци, а те я рисуват с багрите и понятията на собствения си светоглед. Този светоглед може да бъде поетичен, модернистичен, абстрактен, фундаментален, окултен, магичен, научно-фантастичен, само научен или само фантастичен. Във всички случаи обаче целта е една: да построим система от символи там, където няма понятия и думи.

Мирогледът на Достоевски е християнският мироглед. Не просто „нравствената система на християнската цивилизация“, не просто „обичай ближния и уважавай личността му“, даже не просто някакво християнство по принцип с католически тоталитаризъм и протестантски анархизъм. Мирогледът на Достоевски е православен и почива на догмите на църквата. За него историята има свое начало и е устремена като стрела към своя край.           Светът е творение, в което злото е проникнало по Божие допущение (не благоволение), а човекът е „образ“, който има свободата и целта да се превърне и в „подобие“. Това е възможно чрез кръстната жертва на въплътеното Слово и спасителното за всички възкресение на Богочовека. Човекът трябва да пребори своята гордост и своеволие, за да наследи Царството Божие.

Ето така гледа Достоевски на нещата и от тази гледна точка създава забележителните си литературни произведения. От същата гледна точка може да бъде разбран и „преглътнат“ и това „преглъщане“ не само няма вече да бъде мъчително, но ще донесе и душевна радост.

Литература

Архиепископ Лука (Войко-Ясенецкий), Дух, душа и тело, Православный Свято-Тихоновский Богословский Институт, Москва, 1997

Бахтин, Михайл, Проблемы творчества Достоевского, Киев, 1994

Бердяев, Николай, Мiросозерцанiе Достоевскаго, The YMCA Press Ltd., Прага 1923

Достоевски, Фьодор, Братя Карамазови, Събрани съчинения в 12 тома. Том IX, Народна култура, София, 1984

Достоевский, Фьодор, Записки о русской литературе, Эксмо, 2006

Каролев, Стоян, Братя на човека, Послеслов към „Братя Карамазови, Ф. М. Достоевски. Събрани съчинения в 12 тома. Том IX, Народна култура, София, 1984

Кентърбърийски, Анселм, Прослогион – S. Anselmi Cantuariensis Archiepiscopi Opera Omnia, vol. 1-3, ed. F. S. Schmitt, Stuttgart-Bad Cannstatt, 1968

Моравия, Алберто, Дуелът на Маркс с Достоевски, Санкт-Петербургские ведомости, бр.  № 107/16.06.2014

Набоков,  Владимир, Лекции по русской литературе: Чехов, Достоевский), Гоголь, Горький, Толстой, Тургенев,, Москва, Независимая газета, 1996

Нейчев, Николай, Метафизичната“ поетика на късния Достоевски, Руска литература XIX и ХХ век, университетски учебник, Хермес, 2002

---

[1] Kaus О. Dostojewski und sein Schicksal…, S.62 — 63; източник: Глаголев Н.А. „Луначарский читает Достоевского и Бахтина. Опыт объективного комментария“ Всички цитати до края с в превод от автора.

[2] Лосский Н. Достоевский и его христианское миропонимание. Ню Йорк, издателство „Чехов“, 1953

[3] По времето, когато изповядва тези възгледи за Френската революция, Достоевски все още не познава марксизма.

[4] Според Ориген очистването и усъвършенстването на душите продължава и след смъртта. Като изхождал от представата за любовта Божия, за която няма неизцерими болести на тварите, и от представата за свободата на волята на разумните същества, Ориген отричал вечността на греха и наказанията. Той признавал всеобщия апокатастасис, т. е. възвръщането на човека и света към първоначалното им състояние, възстановяването им в първоначалната чистота и съвършенство. Всички духове, без да се изключва и дявола, в продължение на много години ще се разкаят, ще се очистят от незнанието и греха, ще се съединят с Логоса. Тогава Бог ще бъде „всичко във всички“ (1 Кор. 15:24)

This entry was posted on неделя, май 17th, 2015 at 21:08 and is filed under 007, Conservative Quarterly. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.