„Додекамерон“ – граждански безотговорно произведение

Двусмислено е подзаглавието на най-новата книга на Иван Стамболов „Додекамерон“. То гласи „Четиво за рентиери“, но на пръв поглед така и не разбираме дали книгата разказва за рентиери или пък към рентиери е адресирана. Разбира се, когато я прочетем на един дъх (защото наистина няма друг начин да бъде прочетена тя), разбираме, че не е вярно нито едното, нито другото. Или поне не съвсем.

Книгата е донякъде неочаквана, защото не разказва за „малкия“ човек, смазан от прехода и световната криза, макар че именно кризата е декорът, пред който се развива действието. Не разказва и за велики личности, които променят историята и народната съдба. Не разказва за българското село, нито за урбанизацията. Не разказва за мутрите, белите якички и олигарсите. Не разказва за престъпността, за безпросветността, за бедността и унижението. Изобщо, „Додекамерон“ в никакъв случай не може да бъде наречена „граждански отговорно произведение, което анализира и критикува проблемите на днешния ден“. Напротив, героите му със своите разсъждения и действия го карат да изглежда по-скоро граждански безотговорно произведение, доколкото описва хора, които инвестират своите нетрудови доходи в светски удоволствия.

Героите на „Додекамерон“ спокойно биха могли да бъдат англичани, французи или италианци. Типични стари софиянци, те носят духа на времето, когато София не беше многомилионна столица, момчетата тичаха с ожулени колене по тесните павирани улички, а бабите им от балконите със повдигнати вежди и строго стиснати устни следяха децата „да се държат прилично“. Задругата на Додекамерона се състои от хора, които носят богата духовна култура, но я носят не с гордост, а с досада. Без да го осъзнават и без да го ценят, те сякаш гледат историята отвъд границите на биографията и знаят, че за някои важни неща е необходимо време, по-дълго от човешки живот. Всеки от тях е различен, има различна съдба и особен характер. Събира ги старо приятелство и екстравагантното решение да избягат от световната криза, както известните младежи на Бокачо бягат от чумата през ХIV век. Единият от тях – Батко (известен от цикъла „Алкохол“ в предишната книга на Иван Стамболов) се сдобива с къща в центъра на града и след като привлича в нея гениален, макар и чепат, готвач, всички решават да се събират в нея в продължение на 12 зимни недели и да си разказват весели истории, докато напук на кризата се наслаждават на изтънчени ястия и напитки. Те са свободни и насмешливи хора. Често изглеждат цинични, но то е защото трудно признават авторитети и никога не си правят кумири. Образите им са типични, но не и масови. Със сигурност ще станат симпатични на всички читатели „рентиери“ – хора, които живеят без да маршируват по коловозите на живота с мътни сиви очи, хора, които всеки ден учудено гледат света, размишляват за него и му се възхищават.

OFF News

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 5 other followers: