Можеше да мине и без революция

Ако не сте чели…

„Моите спомени от септемврийските събития 23 – 29 септември 1923 година, станали в гр. Фердинанд и околията.“

от Протойерей Йордан Попов

„Много се измамиха и много ще се измамят за в бъдеще тия, кои с дребноземледелчески народ искат да правят световна комунисти­ческа революция“.


Преди време ми се наложи да напиша малка статия за черквата „Свв. Кирил и Методий“ в Монтана. Оказа се, че тя на практика не е забележителна с абсолютно нищо – нито с история, нито с архитектура, нито с икони и стенописи. В целия интернет се намираха не повече от две-три изречения за нея. Видях се принуден да се обърна към дружеството на краеведите, към местната градска библиотека „Гео Милев“ и най-вече към Националната библиотека, където в крайна сметка свършиха работа. Намериха ми десетина книги, с чиято помощ успях да скалъпя 4-5 хил. знака. В тези книги намерих сведения и за един от председателите на храма (1923-1934) – прот. Йордан Попов. С името му се свързва и една малка книга, за която бях чувал и по-рано, но все още не бях чел: спомените на отеца за събитията във Фердинад (Монтана) по време на това, което в училище изучавахме като „Септемврийското въстание“. Ето за тази книга искам да ви разкажа сега.

Тя е забележителна със своята фактология, пълна е с конкретни случки, много от тях разказани единствено тук; в нея оживяват хора и събития, това е лаконична хроника със съвсем малко коментар, но коментар, веднъж направен, стоящ със страшна тежест на мястото си.

Книгата е забележителна също с езика и стила си. Скромен, но жив. Непретенциозен, но интелигентен. Прост на пръв поглед, но изящно и педантично композиран. Обагрен с кротка честност, благоговение пред истината и дълбоко уважение към читателя.

Но за мен книгата е най-забележителна с изключителната си гледна точка към хората и събитията. Тя не е пристрастна, за свещеника всички са братя, всички имат едно и също естество. Ако взима страна, взима я не заради своята принадлежност към един или друг лагер, една или друга класа, един или друг свят. Той не е увлечен от вихрите на историята, макар че десет години по-рано е подал молба да бъде назначен като гарнизонен свещеник в Бдинската дивизия, защото не може да стои на село, докато енориашите му воюват по фронтовете за сбъдването на националния идеал. Той не е увлечен и от политиката, макар че анализът му за партиите и техните активисти е изключително точен. Ако все пак понякога взима страна, о. Йордан Попов го прави от името на справедливостта и на истината. Той не е сред участниците в конфликта, даже не ги гледа отстрани, а сякаш ги наблюдава отгоре. Затова текстът е еднакво важен както като фактология, като извор на уникални сведения, така и като оценка, като поглед от гледна точка на абсолютното, а не на преходното и относителното, и като морална присъда, колкото и кротък да е отецът и колкото и да се ужасява от мисълта, че може да се съблазни и да осъди някого. Погребвал е убити и от двете страни, на чиито смъртни актове пишело само „починал“; на сто метра от дома му са били на квартира Георги Димитров и Васил Коларов и свещеникът е бил близък свидетел на позорното им бягство, негов колега е бил и легендарният поп Андрей с оръдието, за когото о. Йордан има особено мнение. За всичко говори без гняв, без злоба, с кротка тъга за ближния, защото знае, че истинският човек мрази греха, но обича грешника.

Протойерей Йордан Попов е роден в с. Каменна Рикса (старо селище от 2 век и най-голямата открита римска крепост в района) и дълго време е служил там като свещеник. Предците му са хора със силен дух и висок морал. Баща е на легендарния авиатор капитан Богдан Илиев, боен другар на Димитър Списаревски и герой от отбраната на София срещу англо-американските въздушни нападения, и дядо на проф. Николай Илиев – основателят на известната фирма „Датекс“. Освен бойния летец капитан Богдан Попйорданов Илиев, отец Йордан и жена му отглеждат още осем деца, три от които завършват право. По сведения на свещеноиконом Йордан Василев (църковен изследовател и писател) по време на социалистическата власт най-големият му син Илия попада в концлагера Белене заедно с баща си. Вторият Петър изчезва безследно два месеца след 9 септември, а третият – Васил, бивш кмет на с. Дългоделци – е осъден от „народния“ съд на три години затвор. След събитията в Унгария през 1956 о. Йордан Попов е задържан и изпратен в лагера на остров Белене, където умира на 9 януари 1959, три години след „свежите априлски повеи“ и идването на Тодор Живков на власт.

„Моите спомени…“ са издадени през 1931 и после преиздадени наново през 1992 под името „Записки по небългарските въстания“ (Литературен форум, Военноиздателски комплекс, ISBN 954-8121-01-8), което според критика Константин Еленков е грубо и неуместно преиначаване на заглавието. Самият Еленков е добре запознат с материята, защото в Москва, където е живял и работил до 1995, е организирал и провел конференция на тема „Септемврийското въстание от 1923-та – провокация на Коминтерна“. Изразява мнение, че второто издание на „Моите спомени…“, инкриминирана след 9 септември, е дошло да обслужи по-скоро политически, отколкото литературни цели, но това с нищо не променя съдържанието му. Както и да е. Ние ще разглеждаме оригиналното издание от 1931.

Книгата започва с въвеждане в историческата обстановка. По онова време разпространението на социализма в Северозападна България е впечатляващо. Основен негов проводник са учителите, леви като повечето интелигенти дори и днес. Очевидно още тогава онзи край не е бил особено атрактивен, защото в него са изпращали много уволнени и наказани учители от цялата страна. Комунистическата интелигенция говорела за класова борба и шумно роптаела за премахването от учебните програми на предмета „Закон Божи“ (вероучение), въпреки острото противопоставяне срещу това от страна на гражданството. За съжаление, тогава властите все още не гледали достатъчно сериозно на всичко това и оставали пасивни. Освен сред учителите, „модерните“ идеи се разпространявали целенасочено и сред селяните. Имало цели комунистически села, в които било истинско предизвикателство да си някакъв друг по политически убеждения – некомунистите били подлагани на бойкот и тормоз от общностите си.

Отец Йордан разглежда също отношенията и противоречията между тесните и широките социалисти в светлината на споровете между Бабел и Бернщайн, с които очевидно е запознат. Критикува тесните, че искат да правят революция в страна без пролетариат – в България всички са собственици, макар често и съвсем дребни, и не са оковите единственото, което имат за губене. Въпреки очевидността на този обществено-икономически анализ, социалистите развиват бурна агитационна дейност в периода 1920-1923. Имали си система за акции по селските събори: карали музиката да спре, слагали маса насред хорото и върху нея се възкачвал оратор, за да върти наизустени речи като грамофонна плоча. Хората добродушно ги слушали. Когато техните класови побратими земеделците усвоили същите методи, агитките започнали да си бият с камъни една друга.

Подобна е ситуацията и с анархистите. Пак се сблъскали на някакъв събор. В битка за вниманието на публиката (масите) избухнал скандал. Комунистите били повече и прогонили анархистите. Онези се оттеглили. Опиянени, комунистите последвали анархистите извън селото за „бой последен“, но там анархистите извадили пищовите и всичко свършило. Всъщност, отецът не прави голяма разлика между всички тези модерни левичари и не обособява хората на Коминтерна сред тях. А може би и не иска – за него всички са човеци.

В същото време в града пък всяка неделя социалистите организирали деца да маршируват по улиците, облечени в червени блузи, и да пеят „Интернационала“. Властта, училището и църквата „пасуват“ по думите на отеца, не смятат, че случващото се е сериозно и ще доведе до нещо съществено. Грешка, защото комунистите сериозно се готвят за въоръжен метеж и узурпиране на властта, създават структури, планират, въоръжават се. Най-надъхани са тесните социалисти, широките са склонни да показват кротка нормалност.

Интересно, отец Йордан нито веднъж не се пита как и от кого се финансира всичко това, кой оказва военна и организационна помощ. Не споменава нищо и за политиката на Коминтерна, основан само няколко години по-рано, за курс към целенасочено разпалване на революции и граждански войни в различни държави, най-напред (кой знае защо) в България. Може би защото тогава генсек на Коминтерна е българинът Васил Коларов. Виж, по-късно в Испания ще им се получи по-добре.

Дали отецът не е знаел тези неща или просто не ги е споменал, защото е нямал достатъчно информация? Все пак между събитията и написването на книгата са минали цели осем години. А може и ние да сме прекалено взискателни към него, знаейки факти, които тогава са били все още неизвестни.

На 9 юни „земеделческия съюз“ пада от власт и всички са шокирани, най-много комунистите. Третият Интернационал ги смъмря за бездействието им и те, гузни, започват да подготвят самостоятелен въоръжен бунт. Започват да се въоръжават. Тук отецът отваря скоба да разкаже накратко за историята на гр. Фердинанд и да опише съвременното му състояние. Разбираме, че той, град от съвсем скоро, се развива изключително динамично, разраства се, строи се, върти се бизнес. След 1923 темповете се забавят десетократно и на практика развитието на града спира. Единствената причина е, че е посочен за център на комунистическата революция.

На 22 септември комунистите бягат от града и се събират в околностите му. На 23 избухва метежът. Събитията от следващите дни до 29 септември са описани детайлно по часове. В тях има и глупост, и подлост, и лошотия, но и благородство, честност и човещина. Разумните хора приемат всичко като природно бедствие и се молят да отмине. Тук е и разказът за „легендарния“ поп Андрей:

„Казах му, че върши лудории и нам, свещениците, не подобава да се занимаваме с тия работи и че друго е предназначението на свещеника. „Аз не съм енорийски свещеник! Уволнен съм! И зная, защо върша всичко!“—отговори свещеник Андрей Игнатов. Познавах го от младини, знаех, че има чифлик от 300 декари, зная че всичко върши за далавери. Не скрих при всички да му явя, че не е искрен в делото“.

Отначало властта не гледа сериозно на метежа и изпраща малки военни подразделения, които биват отблъсвани. После оценява истинската същност на метежа и размерите му и реагира адекватно с нужното количество сила. Метежът е потушен.

„Не требва да се премълчи, че когато мнозина комунистически водители още от сряда или рано сутринта четвъртък поеха за Сърбия, един единствен адвокатът Асен Греков се оттегля последен, чак когато софийските автомобили навлязоха в града. Тая постъпка, последен да се оттегли му прави чест! Стреля срещу автомобилите, счупва на един предното стъкло. Войниците слизат от автомобилите почна се престрелка и го раняват в челюстта. Ранен, с избити зъби, след три дена пристига в Сърбия“.

За съжаление, след изгонването на комунистите и установяване на контрол над Фердинад и околията, някои офицери се поддават на отмъстителност и отвръщат на терора с терор. Така пострадват обикновени хора, които няма къде да избягат от селата си.

Последиците за града са тъжни. През цялата 23 и 24 година положението прилича на окупация. Училищата са превърнати в казарми. Строителството замира. Прииждането на нови граждани от цялата страна се превръща в изселване. Производството и търговията замират. Много семейства губят мъжете си, които са тяхната главна икономическа опора, и така започват да бедстват.

Ще завърша с няколко показателни цитата от книгата и после щи ви я дам и сама нея – който желае, да я изтегли и прочете. Става бързо.



„Да не мислят читателите, че това са приказки от хиляда и една нощ. Това е действителност. Днес (1931 – б.м.) тия тогавашни анархисти заемат съдийски длъжности в България – Ни помен няма от тогавашния младежки анархизъм“.

„Нашият български народ, както всякъде, така и по нашия край, е дребно земледелчески: всеки си има къща и малко парче нива, лозе или градина. Едва ли има в село един-двама да нямат собственост парче земя, даже и в самия град едва ли ще намерите 10-15 души, които да нямат собственост — земя, или родителите им. Всичко това, ще ме извинят комунистите, ги прави да гледат по-иначе на живота, макар и да са приели с вяра комунистическата теория и да обещават на думи пълна подкрепа за добиванието властта с революция“.

„Баща­та, виждайки котерийността на нашите партии, че се борят само за властта, караше своите синове да се запишат във всички партии. И ако единия е демократ или радикал, другият ще бъде националист, а третия без друго комунист. Във всеки случай нека и там да бъде застрахован, си казваше бащата. По такъв начин един член е стражар в околийското управление, а другият в клуба на комунистичес­ката партия. И мислите вие управници и вие ко­мунисти, че вашите тайни нареждания не се узнават? Много се лъжете, ако мислите подобно“.

„Преживях всичко, което описвам. Оставам с убеждението, че прав е бил Диоген, къде посред ден запалил фенер да търси „човеци“. И там, където е имало -„човеци“ и от двете страни, събитията са минали без жертви. Колко много трябва да се работи, за да има във всички партии все повече и повече „човеци“. Класата не прави и не може направи от хората „човеци“!“.

„Революцията е като необуздан кон. Когато коня се подчинява на юздата, вие вървите там, където имате своята нужда и работа. Недай Боже, коня да е необуздан и изпуснете юздата, той почва да лети, където си иска без посока. Често пъти лети през трапища, долища, без път и може да се удари в някоя скала или дърво, за да загине и той, и всичко що носи и тегли. Това е революцията! Тя руши, а не създава!“

„Революцията е мътна вода. И в тая мътна вода мнозина от двете страни наловиха достатъчно блага, за да кажат сбогом на идеи и всичко“.

„Моят съвет към тебе (читателю) и всички българи е: Никога с революция да не си служим при стремежа за постигане на целите си. Българската конституция ни дава достатъчно средства, за да кажем, що искаме. Знайте, че лоши са последствията, от революциите – особено когато излязат несполучливи! И в единия и в другия случай се дават жертви, и то жертви често невинни. Нека с бюлетината кажем що искаме“.

„Да се запомни и това, че ние сме южен народ (а не като руснаците – б.м.) и не можем търпя диктатура и диктатурско правителство. Нека не се лъжатъ работниците, че докато са меншенство, ще се наложат с диктатура над болшинството. Меншенствата не могат да управляват в България (както в Русия по време на описваните събития – б.м.), освен временно и биват сваляни стремглаво от управата. Повече просвета на българския народ и той по мирен начин ще каже, каква да бъде неговата управа. Нека по еволюционен път ковем бъдещето на България, която ни е родила, отхранила и ще ни прибере в недрата си! Дано бъда чут и разбран!“

Изтегли книгата тук.



Tags:

Коментирай

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 5 other followers: