Ако не сте чели…
„Човекът, който обичаше кучетата“
от Леонардо Падура
За тази книга някъде бях прочел, че е смел, едва ли не жесток, изобличителен удар по комунизма. Всъщност не е така. В романа се преплитат три сюжетни линии и в центъра на всяка от тях стои по един комунист, който уж изживява своето разочарование от най-голямата заблуда на новото време (наречена в романа Утопия), но всъщност разочарованието не е от самата утопия, а от усещането, че някой злонамерено я е предал и извратил. Видите ли, комунизмът е нещо хубаво, чиста мечта, но се намират престъпни елементи, които да злоупотребят с него и да го превърнат в собственото му отрицание.
Темата е атентатът срещу Троцки. Човекът, който обича кучетата, е неговият убиец, каталанският комунист-революционер Хайме Рамон Меркадер дел Рио. Той е в центъра на една от трите почти равностойни по обем и съвсем равностойни по идейна натовареност и сюжетна значимост линии. Действителна личност, както и всички останали герои в романа (с изключение може би само на кубинските писатели, за които не съм сигурен), Рамон Меркадер произхожда от богато каталанско семейство, но мозъкът му е промит от лудата му и зла майка Каридад, намерила пристан за омразата си в комунистическата идея. Тласкан от нея, по време на гражданската война в Испания попада под влияние на един от сталинските съветници там – Котов. Котов го отглежда като елитен агент, обучава го в секретен лагер в СССР и започва да го готви за атентата срещу Троцки – междувременно Сталин е прочел смъртната присъда на Лев Давидович, защото процесите срещу старите болшевики са приключили, „троцкистите“ са вече разстреляни, а Втората световна война чука на вратата. В резултат на мащабна и професионална организация Меркадер успява да проникне в укрепения дом на Троцки и да го убие с алпинистки пикел. В момента, в който вдига ръга да стовари ледокопа върху главата на ренегата и предател на комунистическата революция, същия се обръща неочаквано към него (в момента чете скалъпена статия, послужила за повод на убиеца да се усамоти с него в кабинета) и острието се забива в челото му. Въпреки че излиза оттам оплескано с кръв и мозък, Троцки не загива, а се хвърля върху нападателя си (в романа го ухапва и му оставя белег за цял живот, а според историята започва да го души), събаря го и го предава на охраната, като ѝ попречва да го убие на място, само за да бъде разпитан впоследствие. После живее още 24 часа с разбита глава, обладан сякаш от зъл демон и черпещ от силата му.
Рамон Меркадер е арестуван и осъден на 20 години, които излежава изцяло, подложен на всички ужаси в мексиканските затвори. След освобождението си отива в Москва. Там го правят герой на СССР, но го държат под око и не му дават да напуска страната, защото времената вече са други – Сталин е умрял и управлението му е подложено на плахо разобличение и критика, особено в частта си с терора и убийствата, от които испанският комунист е важна и емблематична част.
Накрая Съветският съюз решава да се отърве от това неудобно парченце история и го отравя с радиация в ръчен часовник – подарък в знак на почит. Изпращат Меркадер да умре от рак в Куба. Там той се среща с писателя Иван Карденас Матурел (млад комунист), представя се за друг и му разказва историята уж от трето лице.
Интересното е, че повечето от действащите лица в заговора срещу Троцки, са свързани по някакъв начин и с България. Въпросният Котов, чието истинско име е Наум Исакович Ейтингон и Павел Судоплатов са двамата генерали от съветските тайни служби, които през 1946 г. помагат на Георги Димитров да се разправи с опозицията у нас и да укрепи властта си. Мария Каридад пък (майката на Рамон Меркадер) е сред доносниците, изпратили в Сибир стотици български комунисти, емигрирали в СССР – гонения, от които незасегнати са останали само Георги Димитров и Васил Коларов. Но тези неща ги няма в романа.
Втората сюжетна линия е на самия Лев Троцки (Лейба Давидович Бронщайн). Тя започва от 1929 година, когато го изгонват от Съветския съюз, минава през изгнанията в Турция, Франция и Норвегия и свършва с убийството му в Мексико на 20 август 1940. Първоначално той таи надежда, че ще успее да се върне в родината и да оглави антисталинската опозиция. Скоро обаче го лишават и от гражданство, а със симпатизантите му се разправят жестоко. Остава му само да пише и да организира утопичния Четвърти интернационал, от който не излиза нищо. Много от сподвижниците му зад граница го изоставят. Живее от хонорарите за статиите и книгите си, което много ме съмнява, но доколкото този въпрос остава встрани от интереса на романиста, няма да разсъждаваме върху него.
В Мексико изневерява на жена си Наталия Седова с художничката-комунистка и наивистка с уклон в сюрреализма Фрида Кало – любовница на комуниста-монументалист Диего Ривера, на когото е решила да сложи рога чрез Троцки заради негови пък изневери и похождения. В резултат на тази латино драма Троцки напуска дома на Ривера, където е бил първоначално приютен със семейството и антуража си, и ремонтира къща в същия квартал. Превръща я в крепост със стоманени врати и зазидани прозорци, а охраната му има даже вишки с картечници. Там именно го достига и дългата ръка на НКВД.
Третата линия е на младия кубинец Иван Карденас Матурал – комунист и журналист с амбициите да бъде писател. Той среща веднъж на плажа странен човек с две руски хрътки (из целия роман тичат най-различни кучета с намерението да се покаже способността на суровите комунисти да изпитват обич, но тази киноложка линия остава несполучлива. Въпреки че дава заглавието на романа). Понеже кубинецът е редактор във ветеринарно списание, разговорът тръгва около кучетата. После продължават са се срещат, първоначално случайно, а после след предварителна уговорка. Човекът с кучетата, когото Иван нарича именно така – „човекът, който обичаше кучетата“ – се казва Хайме Лопес. Започва да разказва историята на Рамон Меркадер, за когото твърди че преди да умре е бил негов приятел. Разбира се, читателят веднага се досеща, че той е самият Рамон.
Минават много години. Човекът с кучетата не се е явил на поредната им среща, защото тогава вече е бил на смъртен одър. Въпреки това журналистът пази историята и след време започва да я записва. Междувременно анонимно му изпращат книга от брата на Рамон, после получава други документи, накрая се появява и негър, който е бил шофьор на Рамон в последните му години, който носи още свидетелства за историята на атентатора. Изобщо, в това отношение романът е тегав разказ в разказа в разказа. Хайме Лопес разказва какво му е разказал уж Рамон Меркадер, въпреки че това е самият той. После разни други хора разказват на Иван историята и той я събира. Обаче не я написва, а я дава на четвърти човек – Даниел Фонсека Ледесма , който уж бил по-добър писател, от когото пък изглежда я е научил истинският разказвач.
Причината за това подхвърляне на историята от разказвач на разказвач не е само характерната за латиноамериканската литература обстоятелственост и натруфеност. Причината е и в желанието за дистанциране от героите и събитията. И Троцки, и Меркадер трябва да са лоши, чудовища. Текстът обаче се е получил така, че читателят изпитва към тях състрадание и, едва ли не, симпатия. Затова авторът е написал един голям епилог, в който да се поправи, да каже в прав текст, че те са лоши, че светлата комунистическа идея е извратена и изопачена от изроди като Сталин и неговите марионетки – да не си помисли някой нещо друго. Истината е, че през цялото време на романа (малко повече от 10 години) Троцки е представен като несправедливо преследван интелектуалец, желаещ единствено да се бори за идеите си, а Меркадер – като млад идеалист, готов да се обезличи и пожертва изцяло в името на светлото бъдеще на човечеството. Лошият е Сталин и за да не се накърни образа му на съвършен злодей, да не се пропука от съмнение и случайна човещина, през цялата книга натрапчиво минава паралелът между него и Хитлер, как двамата са на практика едно и също нещо – познат паралел, който има своите основания, но търпи и сериозна критика, върху която няма да се спираме сега, защото е тема на друг разговор.
Всъщност, историческата истина за Троцки е тази, че има сериозни изследователи, които все още се питат дали извращенията в Русия нямаше да бъдат даже още по-големи, ако Троцки, а не Сталин, беше наследил Ленин. Именно Троцки налага на войскови части от създадената от него Червена армия т. нар. „децимация“ – най-жестокото и доста рядко налагано наказание в римските легиони, при което с цел затягане на дисциплината е бил убиван всеки десети войник. Именно Троцки изобретява, разработва и въвежда т. нар. „заградителни отряди“, използвани масово от Сталин през Втората световна война – отрядите, които се движат зад фронтовите части и разстрелват всеки, който се огъне, отстъпи или се обърне в бяг пред лицето на врага. Най-накрая именно Троцки е този, който насила рекрутира в Червената армия царски офицери и си осигурява верността им, държейки като заложници техните съпруги и деца.
Същият този Троцки е изобразен в романа „Човекът, който обичаше кучетата“ като истинския комунист, преследван от чудовищната отмъстителност и ревност на Сталин. Че е истински комунист, истински е – за това спор няма. Обаче именно заради това основната идея на книгата – за опознаването на абсолютното, изпепеляващо и унищожаващо зло – остава не добре защитена. Наистина, темата за революцията, която изяжда собствените си деца, е развита подробно и убедително, но това не е достатъчно за изграждането на живия художествен образ на злото, каквато е идеята на романа. Всеки от тримата му главни герои се сблъсква с него и в крайна сметка умира трагически от този сблъсък – Троцки с пикел в главата, Меркадер облъчен от радиоактивен ръчен часовник, а върху леглото на нещастния журналист се срутва покрива на порутената му хаванска квартира и той умира в самота, когато почти всички негови познати са емигрирали в Америка. Съдбите на Троцки и Меркадер даже се преплитат по един почти свръхестествен начин. Меркадер убива Троцки, но Троцки спасява Меркадер – без неговата намеса атентаторът е щял да бъде линчуван на място от охраната, каквато е била и идеята на съветските агенти, организирали атентата – 30 години по-късно те ще си признаят това. Но Меркадер е спасен не за живот, а за бавна и мъчителна смърт. Той сякаш доизтърпява проклятието, отредено на Троцки в този свят, налага му се да почувства какво е да си сам, преследван и нежелан в нито едно кътче по света.
Общото между тримата герои е и това, че всички те по един или друг начин изживяват разочарование от комунизма, към който са се хвърлили с фанатична вяра в младостта си. Разбира се, разочарованието на всеки от тях е различно. Троцки проумява, че победилата революция се самоунищожава, защото замества едни потисници с други. Затова създава и учението за „перманентната революция“, с което остава в историята. Рамон Меркадер разбира, че през цялото време е бил използван, че е бил превърнат в оръжие на омраза, която няма нищо общо с революционната и даже не е обективна, а е лична – чиста омраза, породена от абсолютното зло. Мъчи се да се самозалъже като си повтаря, че всичко е било в името на светлото социалистическо бъдеще, но когато вижда това бъдеще, превърнало се в настояще в СССР в края на 60-те години, вярата му се пропуква. Най-накрая кубинеца Иван Карденас Матурел, нито писател с писателите, нито ветеринар с ветеринарите, се обръща назад и вижда своя пропилян и удавен в мъчителна автоцензура живот, през който той не е успял да стане нищо друго, освен празен разочарован комунист. Дори когато в пълното си отчаяние се е опитал да се обърне към църквата, не е успял да го направи, защото атеизмът се е превърнал в част от него. След смъртта на втората му жена, неговата собствена смърт е вече само въпрос на време, защото той отдавна е мъртъв и ако в тялото му продължават да протичат някакви биологични процеси, то е за да изпълни историческата си задача да предаде нататък ръкописа с историята на Човека, който обичаше кучетата.
Всеки от тези хора се сблъсква по свой начин със злото, но не успява да го познае. И това не е част от художествения замисъл на романа, а негова слабост. Авторът е трябвало да избере между дълбокия, стигащ до край анализ на онтологията на злото и логиката на литературните си герои. И той с право избира второто. Обаче литературните му герои са комунисти и материалисти, за тях злото не е нищо повече от изопачаване на това, за което са повярвали, че е добро, в техническа пречка доброто да се осъществи в своята теоретична цялост. За тях злото не е това зло, което е за Достоевски, например. Те нямат неговото отношение към света, защото нямат неговото отношение към историята. За тях историята е еволюция и класова борба, теологичната перспектива към историята отсъства от тяхното мислене, а без нея историята е просто пропаганда. Теологичната перспектива е следната: историята на човечеството има начало, край и цел. Началото е в Едемската градина, краят е в Страшния съд, а целта е Царството Божие. В процеса на осъществяване на тази история действат две големи сили, които наричаме добро и зло и тези сили са обективни, извън нас. Освен това са абсолютни, а не относителни. Отсъствието на това разбиране пречи на романа „Човекът, който обичаше кучетата“ да бъде художествено изобличение на абсолютно зло, за каквото претендира и към което се стреми.
Иначе е написан много увлекателно (с малки забележки към стила на преводача) и е безценен от историческа гледна точка за всеки, който иска да обогати знанията си за онази епоха, за участниците в испанската гражданска война, за саморазправите на Сталин не само с реалните му врагове, а и с всички, от които се е страхувал с причина или без. За историческия път на Лев Троцки и за генералите от КГБ, намесвали се безцеремонно в съдби и събития. Ако не сте чели „Човекът, който обичаше кучетата“, няма да сбъркате ако я прочетете, макар че е 870 страници. Ако не друго, то поне художествената задача е изпълнена майсторски и е налице четиво, което ви потапя в своя уютен, интересен и подреден свят. Добрата книга е тази, която буди у читателя малко съжаление, когато свърши. Романът на Леонардо Падура е такъв.
_______________________________
От издателството:
„Човекът, който обичаше кучетата“
Издателска къща „Жанет 45“
Превод от испански: Венцеслав Николов
Оформление: Люба Халева
Редактор: Лиляна Табакова
Дата на издаване: 03.2014
ISBN: 978 954 491 998 6
От Леонардо Падура (превод от испански: Венцеслав Николов):
Започнах да пиша този роман през октомври 1989 година, когато, без много хора още да подозират, Берлинската стена се накланяше опасно, започна да се срива и едва няколко седмици след това се срути.
Между намерението да напиша този роман и самото му написване се проточиха дълги години, в които мислих, четох, рових се, обсъждах и най-вече – надниквах изумен и потресен в една макар и малка част от истината за една поучителна история от XX век и в биографиите на редица зловещи, но реално съществували действащи лица, които се появяват в книгата. Помъчих се да възстановя онова, което знаем с пълна сигурност за живота и животите на Рамон Меркадер – убиеца на Троцки, изградено до голяма степен на базата на спекулации върху онова, което е доказуемо и исторически и контекстуално възможно.
Опитах се да взема повод от историята на убийството на Троцки за размисъл върху извращаването на голямата утопия на предходното столетие. Размисъл за провала на процесите, на които много хора бяха възложили огромни надежди и заради които мнозина се лишихме от мечти, от години, а някои дори от кръв и живот. Затова се постарах да се придържам възможно най- близо до хронологията на различните епизоди от живота на Лев Троцки през годините, когато е бил осъден на изгнание, преследван и накрая убит.
Но все пак нека не се забравя, че това е роман, въпреки угнетяващото присъствие на Историята във всяка негова страница.
Леонардо Падура, лятото на 2009 година
Отзиви:
„Ако „Любов по време на холера“ на Габриел Гарсия Маркес превърна романсa в литература, а „Разговор в катедралата“ на Марио Варгас Льоса приложи техники от политическия френски роман-нуво от 1950-те в политическия трилър, кубинският писател Леонардо Падура успява да влезе в канона на латиноамериканския модернизъм с един руски роман.“
— The New York Times
„Удивителен роман, хроника на обезсмилянето на комунистическата мечта и на едно от „най-безмилостните, обмислени и безполезни“ престъпления в историята… Трудно бихме могли да открием по-проницателно изследване на начина, по който комунизмът разяжда човешкия дух и се опитва да оправдае най-чудовищното престъпление.“ — Financial Times
„Издаването на тази книга представлява не само впечатляващо творческо постижение, но и акт на смелост.“ — Miami Herald
„Невероятен панорамен роман за извращенията на комунистическата утопия, който използва като опорна точка от убийството на Лев Троцки. “ — www.eselsohren.at
„Достойна за автор от калибъра на Алан Фърст и Роберто Боланьо.“ — Kirkus Reviews
„Падура не съди героите си. Голям хуманистки роман, написан със страст, но без какъвто и да е патос. Не бива да липсва в нито една библиотека.“ — biblio.at
„Едва ли има литературно произведение, от което да почерпиш повече знания за историята. Падура е написал голям исторически роман за 20-и век.“ — Hamburger Radio
„Никак не е труден за преглъщане. Завладяващ, защото запълва празнините в откъслечните ни познания. Завладяващ, защото Падура умее да разказва така кротко, че те полазват тръпки.“ — www.kurier.at
„Ужасяващо актуално произведение, което нарежда своя автор сред най-големите разказвачи на Латинска Америка.“ — SWR Forum Buch
„Роман за престъпници и жертви и същевременно голям исторически роман за опасните, човеконенавистни страни на идеологиите. Взискателно, но поглъщащо четиво.“ — ekz.biobliotheksservice.
„Големият роман на Падура надскача чистата биография на един атентатор. Леонардо Падура разделя историята си на две основни нишки, които се движат успоредно, преди да се пресекат в катастрофата – атентата в Мексико. Романът ускорява крачка и напрежението се нагнетява с всяка страница, която те доближава до поантата – атентата. “ — Deutschlandradio.
„Многслойна книга, чийто подтекст се простира от мотото до самия епилог. “
— Buchkultur Wien
„Новият роман на кубинския писател Леонардо Падура спокойно може да се нарече магнум опус. В него става дума за хрониката на една предизвестена смърт и по-точно за старателно подготвяното и хладнокръвно извършено убийство на Лев Давидович Троцки по нареждане на Сталин. В произведението си авторът пресъздава атентата със същото майсторство, което демонстрира и в хаванските си криминални романи, но едновременно с това си служи ловко с точни и изчерпателни исторически факти. “
— Das Bonner Stadtmagazin
„От историческите факти Падура извайва най-амбициозната си досега творба. Падура умее да разказва и да предава напрегнати събития в удобна за читателя форма. Наред с това той е майстор в пресъздаването на извращенията на голямата утопия за едно по-справедливо общество. “ — Der Landbote
„Мъжът, който обичаше кучетата е грандиозна демонстрация на сила. Понеже 730-те страници на Падура, разказващи за последните единадесет години в изгнание на руския революционер Лев Троцки, същевременно са и завладяваща история за ужасяващото политическо разочарование на 20-и век. 55-годишният Падура вплита „криминалната материя“ – дългогодишната подготовка на Меркадер за убийството на Троцки – в хаоса на световната политика и така създава истинско бижу, което няма да остави читателя безучастен.“ — Abendzeitung Munich
„Невероятен роман, в чийто плен читателят остава до последната от 730-те му страници, независимо че от самото начало четящият знае, че към края ще се извърши убийство и убиецът ще бъде заловен.“ — Deutschlandradio
„Вярвайте ми – този роман е най-доброто, което може да ни предложи тази книжна есен.“ — La Nueva Españа
„Падура постига нещо рядко срещано: той превръща историческата материя в наелектризиращ приключенски роман.“ — El Periodico de la Publicidad
ВЪПРОСНИК
Любимото ви занимание?
Да пиша романи. За щастие то ми е професия, а и ми плащат за него.
Вашите герои от действителността?
Вече нямам реални герои. Прекалено големи разочарования преживях, за да имам.
Какво може да ви ядоса не нашега?
Нехайството към другите, както от страна на политиците, така и на нормалните граждани.
Какви дарби бихте искали да притежавате?
Волята, от която се нуждая, за да се боря с пороците и слабостите си.
С кого бихте се разменили за един ден?
С Мойсей, изкачващ Синайската планина. Ако аз бях там, горе, днес нямаше да ме гризат такива съмнения.
В кой момент от живота си сте били най-смел?
Когато реших да превърна писането в професия. Парите не достигаха, но аз просто трябваше да пиша. Истинско щастие, както вече казах.
Любимата ви песен?
Болеро, Vete de mí (“Върви си от мен”), което поставих в центъра на романа си “Вчерашна мъгла” (La neblina del ayer).
Смятам за напълно прехвалено…
Френската кухня.
На кои постижения на предприемаческия ум се възхищавате най-силно?
На всичко, което е постигнато с интелигентност, вместо с хитрина и измами, чрез физическа сила или упражняване на принуда върху другите.
Коя е последната книга, която ви впечатли?
“Живот и съдба” на Василий Гросман.
Следващата ви цел?
Нов роман. С това ще се занимавам през следващите три години.
Как си представяте щастието?
Да имам достатъчно пари, за да мога да пиша, без да мисля за тях, и въпреки това не твърде много, за да продължа да се боря и занапред.
~ сп. Börsenblatt, Германия
