Ако не сте чели…
„Той пак е тук“ от
Тимур Вермеш
Защо всички подскачат като чуят „Хитлер“ или видят пречупен кръст? Защо не го правят при споменаването на Сталин и петолъчката? Може би ще успеем да отговорим на тези въпроси, ако отговорим и защо книгата „Той пак е тук“ би по продажби Дан Браун и Паулу Куелю – факт от който аз злорадо потривам ръце и се радвам на завърналата се у мен вяра в човешката интелигентност и одухотвореност. Защото за Дан Браун – хайде, как да е! Обаче да четеш и да харесваш Паулу Куелю е вече извратено. Стига, разбира се, да не си урбанизирана селска красавица с недоосъзнати естетически и духовни потребности.
„Той пак е тук“ разказва как един хубав ден през 2011 година в някакъв берлински парк, легнал на тревата се събужда Адолф Хитлер с умирисана на бензин униформа и болезнени спомени от пистолети Walther PPK. От самото начало той осъзнава кой е, а скоро разбира и къде (по-точно кога) се намира. Фюрерският бункер не съществува, а райхсканцеларията отдавна е затворила врати. Няма го и верният Борман, но пък се появява един прост вестникар, който започва да въвежда Хитлер в действителността на Германия от 21 век.
Първоначално всички го мислят за комедиант, чийто топ-номер е да се прави на Хитлер. Така попада в развлекателен телевизионен канал, където му предлагат няколко минути в шоу програмата на известен комик. Добрал се до публика, фюрерът бързо се развихря. Той осъзнава, че съдбата го е върнала в Германия не случайно, а с важна мисия – „да изрие авгиевите обори на демокрацията“. Както нацията трябва да е зад своя фюрер, така и фюрерът трябва да е зад своята нация. Провидението за втори път го връща на историческата сцена в критичен момент, когато германският народ има нужда от него.
Телевизионните предавания са не само успешни, но предизвикват истински фурор. Хитлер бързо увлича съвременната публика с ораторския си талант и рядката си харизма. Скоро надраства посредственото шоу и се сдобива със собствена телевизионна програма, която разбива всички класации по популярност. Той е толкова различен от съвременните политици! Говори просто и ясно. Не усуква. Не прехвърля отговорност на политическите си противници или на „обективни причини“. Вярва, че най-ценното качество за един лидер е смелостта да взима решения и способността да носи еднолична отговорност за тях. Водачът се нуждае само от тази способност, инак може да не знае нищо и даже да няма памет. От тази гледна точка той оценява съвременна Германия (а и целия модерен либерално-демократичен свят) като казва за Бавария:
„Тук, където някога бях положил основния камък на движението си, сега предпочитаха да почитат някакви си тъпи панаирджийски шарлатани, които се стремят да прикрият мнимата си набожност и неизменната си продажност с пресушаване и люшкане на огромни стакани бира и за които честите отбивания в публичните домове са най-моралната им постъпка“.
Още по-шокиран е Хитлер от състоянието на съвременна Европа, 60 години по-стара от онази, която познава:
„Традиционният френски враг междувременно беше станал наш най-близък приятел. Водещите палячовци на двете страни използваха всяка възможност да се увесят взаимно на вратовете си и да се кълнат, че никога вече няма да се бият като истински мъже. Непоколебимата воля за такова нещо беше циментирана в европейски съюз, подобен на бандите, каквито понякога си правят хлапетата от махалата. Въпросната банда прекарваше по-голямата част от времето си в спорове кой да е главатар и кой колко лакомства трябва да донесе. През това време източната част от континента се опитваше да подражава по глупост на западната, макар и с една разлика: тук споровете напълно отсъстваха, защото единствената цел беше да се угодничи на болшевишките големци. Докато четях тия неща, ми стана толкова зле, че няколкократно се запитах дали да не повърна. После обаче желанието ми за повръщане отмина“.
За броени седмици Адолф Хитлер се превръща в истинска знаменитост, въпреки всички да смятат, че става дума за гениален актьор, овладял ролята си в невиждана дълбочина. И сякаш вече хората се впечатляват не толкова от поразителната му прилика с фюрера, а започват да се заслушват в това, което говори. Не случайно в края на романа той е нападнат именно от неонацисти, които го мислят за евреин, подиграващ се с паметта на техния идол. Единствените врагове на Хитлер са онези, които пазят ревностно паметта за него. Всички други го харесват, защото не се интересуват от мъртвия спомен, а от живото слово. Все едно кой го изрича. Съвременният свят жадно го приема, защото е задръстен от псевдо либерализъм, псевдо свобода на словото и псевдо цивилизована безпомощност. Съвременният свят жадно би приел всеки, който има нормален поглед, говори сдържано и трезво, не се пъчи с индивидуалната си неповторимост и поставя пред обществото цели, различни от консумацията, забавлението и социалното благоденствие. И колко по-куриозно, колко по-стряскащо и поучително е че такъв човек в нашия съвременен и почти постигнал съвършенството свят се оказва не друг, а Адолф Хитлер!
Книгата е забележителна с няколко неща и първото безспорно е това, че в нея гласът на здравия разум е Хитлер. Но защо е така? Защото човешката мисъл е като махало, което непрекъснато се клати между крайности. И само в краткия миг, в който махалото прелита над своето равновесното положение, най-ниската точка от траекторията си, само тогава над човешката мисъл блажено царства здравият разум. Сега махалото е достигнало до най-високата точка на неолиберализма, до крайната лъжетолерантност и синкретично-релативистичен мултикултурализъм, откъдето започва да се връща към изолационизъм, ксенофобия, комплекси за превъзходство и агресия, които се намират в противоположната най-висока точка. Книгата предупреждава: ако не намери начин да спре махалото в равновесното му положение, човечеството за пореден път ще си намери това, което си търси, както си го е намерило и през 30-те години в условията на побеждаващ марксизъм-интернационализъм и политическа несъстоятелност на неизброими партии и партийки, които говорят едни и същи популистки глупости. Най-големият ужас на днешния човек е „да не се повтори войната“. Днешният човек е готов да даде голяма част от свободата си на вещи политици, които „няма да допуснат това да се повтори“. Днешният човек е готов да го управляват армии от безлики чиновници, само и само да живее „в един по-добър свят“. Днешният човек се ужасява от мисълта да се обяви за враг някому, сакън някой да не се обяви за негов враг. Готов е да приема с одобрение всякакви екзотични човешки същества, само и само да не го обвинят в носталгия по концентрационните лагери. Паниката от Хитлер и нацизма е фундамент на съвременната хуманитарна мисъл. Но който е превърнал в свой бизнес и начин на живот да плаши поколенията с Хитлер и да забогатява от този страх, на него Хитлер му се връща в плът и кръв. Това е иронията и мъдростта на историята.
Другото забележително е стилът. Когато чете „Той пак е тук“, човек сякаш чете „Моята борба“ – дотолкова Тимур Вермеш е „влязъл“ в мислите на Хитлер и е усвоил начина му на изразяване. Сякаш наистина виждаме нашия свят през неговите очи, личност и мироглед. Попаднал в голяма дрогерия на самообслужване, Хитлер се пита къде са продавачите. Може би самообслужването е похвално нововъведение, което освобождава хора за фронта? Но тъй като война няма, вероятно хората са станали безработни, за да могат собствениците на магазини да спечелят повече, пестейки от заплатите им. „Безработните, които помнех от едно време – разсъждава фюрерът, – си окачваха на шиите табели с надпис: „Търся всякаква работа“ и излизаха с тях на улицата. Когато прекалено дълго и без резултат обикаляха с тези табели, те ги сваляха, някой лентяйстващ болшевик им пъхаше в ръката червено знаме и с това знаме излизаха пак на улицата… По улиците на новото съвремие обаче не видях безработни. Тук никой не протестираше. Не се потвърди и логичното предположение, че тези хора са съсредоточавани в някоя служба по труда или в нещо като трудов лагер. Вместо това, както установих, беше предпочетено своенравното решение на някой си господин Харц. Въпросният господин бе прозрял, че работничеството може да бъде предразположено не само чрез по-високи заплати и тям подобни, но и чрез раздаване на пари и бразилски любовници на неговите представители. Посредством различни закони това прозрение бе прехвърлено и върху безработните… И, разбира се, опитният националсоциалист нямаше как да не забележи заговор на капитала, на финансовото еврейство: с парите на бедните се стигаше до омиротворяване на още по-бедните в полза на богатите… Дори политици от лявата страна на спектъра не се уморяваха да подчертават това, макар че естествено спестяваха еврейския елемент“.
Може би авторът ще се оправдае, че е написал сатира, осмиваща Хитлер, но не е. Всъщност той, доколкото изобщо осмива нещо, осмива единственото заслужаващо осмиване – човекът с неговите мисловни изкривявания, с неговите заблуди, с неговия копнеж по другата крайност, когато е достигнал едната.
Защо нацизмът днес е привлекателен? За да отговорим на този въпрос е необходимо да направим някои уточнения. Произлязъл донякъде като контрапункт на марксизма, той много прилича на него. И двете доктрини имат една и съща амбиция – да бъдат идеология на новата класа от края на 19 и началото на 20 век – работническата класа, произлизаща от фалиралите и обезземлени селяни (лумпенпролетариат), дошли в индустриалния град да продават единственото, което притежават – работната си сила. И двете доктрини се стремят да заместят християнството, запазвайки обаче важни негови морални постулати, на първо място солидарността и отговорността към общността, на която принадлежиш. Но тук е и голямата разлика между нацизма и комунизма. Нацизмът казва, че човек е предан и има морален дълг към своята раса, а комунизма казва, че човек дължи вярност на своята класа. Расата обединява всички обществени прослойки под своя идеал и така рамо до рамо за нацията могат (и са длъжни) да работят и да се сражават и работникът, и селянинът, и фабрикантът. Класата пък е наднационална и обединява всички „трудещи се“ по света в битката срещу всички „експлоататори“ по света. Но и двете извращават моралния смисъл на християнската солидарност, превръщайки я от съборност, в стадност, превръщайки обществото от църква в мравуняк. Философската грешка е там, че за марксизма и нацизма отделният човек е част от колектива, докато за християнството всеки един човек е целият колектив в неговата завършеност, точно както парченцето от холограмата съдържа целия образ. Същото се отнася и до всяка поместна църква, която е цялата църква, а не част от нея. Че отделните църкви са части от едната църква, начело на която стои папата, е католическа ерес, довела до революциите и до появата както на протестантството, така и на марксизма и нацизма.
Нацизмът е дълбоко нехристиянски (въпреки че чистотата на расата за Хитлер е връщане към неопорочения образ и подобие Божие). И то не заради неприкрито езическите му и окултни предпочитания, нито за войнолюбието (макар и вдъхновено от кръстоносците и по-специално от Тевтонския монашески орден), нито за склонността към строгост, жестокост и обезличаване на ближния.
За християнството народите и нациите не значат нищо, докато за нацизма расата е всичко. „Ако ние престанем да виждаме различие между расите, това води по-нататък до игнориране на различията между отделните народи, а после логически до игнориране на различията между отделните хора. Рожбата на евреина Карл Маркс, учението на марксизма, всъщност не е нищо друго, освен превръщане в определено политическо символ-верую на тези отдавна вече съществуващи и широко разпространени превратни представи“ – казва Адолф Хитлер, този път обаче не в книгата „Той пак е тук“ на Тимур Вермеш, а в „Моята борба“.
Но въпреки че за християнството народите и държавите не са съществени, то също разделя хората. Не на арийци и унтерменши, не на експлоататори и експлоатирани, а на лаос и етнос. Тоест на народ Божи и всички останали, на приели и неприели кръщението (а пък приелите кръщението с пълно основание се делят на православни и инославни). Безспорно, доколкото има разделение, доколкото има противопоставяне, има и аналогия. Но разликата е по-голяма от всички прилики взети заедно. И това не е само разликата, че нацистите и комунистите искат да унищожат или подчинят различните, докато християните искат да ги спасят. За пореден път това е баналната разлика между християнина и езичника по принцип. За християнина съществуват два свята (духовен и материален, небето и земята), неговите тайнства се извършват и в двата свята едновременно, а перспективата му е насочена към вечността на Царството Божие отвъд края на времето и на историята. За езичника (в т.ч. и съвременния либерален човек) светът е само един – този тук и сега. Ако животът има смисъл, то той е само в този свят, защото друг няма. На това убеждение са подчинени и утопизмът, и комунизмът и нацизмът със схващането си за най-силната раса или класа, която ще подчини останалите в борбата за жизнено пространство, природни ресурси и всеобщо благоденствие. До това води схващането че светът е само един и изчерпващ се в това пространство и в това време (историята) и че ако е възможен Рай, то той може да бъде построен само тук, в този свят, независимо дали ще го наречем Комунистически строй или Хилядолетен Райх.
И така, защо нацизмът е привлекателен за много днешни хора?
Нацизмът би трябвало да бъде мразен от всички негерманци, обаче той не е. Напротив, единствените, които мразят Хитлер в романа са съвременните германски неонацисти. Кое прави нацизма толкова привлекателен? Това е легитимацията на собственото достойнство пред другите. Достойнство само поради факта на принадлежност. Народите се делят на германци и всякакви останали (между другото и евреите делят народите на евреи и всякакви останали), човеците се делят на бели и всякакви останали – аз съм бял и само заради това съм по-добър от всеки небял, нали ние създадохме света такъв, какъвто е днес – с автомобили, телевизия, интернет и евтини ресторанти за масово хранене. Футболните фенове се делят на левскари (тук може да се замести с който и да е друг отбор по света) и всякакви останали. Учените се делят на математици (тук също може произволно да се замества: философи, богослови, физици и т.н.) и всякакви други. Важното е да попадаш в ограничена група по някакъв признак, за да се почувстваш значим само поради това обстоятелство. Дори и тези българи, които се считат за най-ревностни и чисти патриоти и носят фланелки с портретите на Ботев и Левски, и те делят хората на българи и всякакви останали. И са прави. Изобщо, нацизмът е лесен източник на самочувствие за сметка на някаква формална принадлежност.
Това може да бъде наречено „комплекси за малоценност“, но не винаги е така. Ако беше вярно, нацизмът нямаше да е толкова масов за времето си и днес нямаше да има такава, макар и скрита, носталгия по него. Ако симпатизантите на нацизма бяха единствено комплексирани неудачници като някои скинари от средите на лумпенпролетариата, то той щеше да е маргинално явление и никой нямаше да говори за него. Причината да не е така е и тази, че нацизмът дава на масовия мироглед и някои полезни неща.
Всяка монета има две страни. Ако незаслуженото самочувствие е лошата страна на принадлежността към дадена общност, то гордостта от тази принадлежност кара хората да се държат по-достойно, с повече чест и отговорност. Тази гордост (или по-добре да го наречем достойнство) дава физиономия на човека, изпълва го с уважение към себе си. А е известно, че само уважавайки себе си, можеш да уважаваш другия, стига той да е заслужил това.
Да пренебрегнеш понякога своите лични и корпоративни интереси в името на по-голяма общност също не е лошо. Любов към народа (нацията), дълг към родината, жертвоготовност – нима това не е в основата на всички идеологии, нима това не е в основата на морала изобщо? Днес за мнозина нацизмът е защитно средство срещу безумията на мултикултурализма. Днес именно мултикултурализмът (а не нацизмът) е израз на комплекс за малоценност и чувство за вина от недостатъчен релативизъм. Днес симпатизантите на нацизма не симпатизират на германската нация, нито пък мечтаят за хилядолетния райх. Днес те се радват на мисълта, че не са грешни, не са виновни, не са еретични, ако си позволят да харесват себе си повече от някой абсолютно чужд – и колкото по-чужд, причудлив, изродлив даже, толкова по-задължително да бъде харесван и зачитан. Днес носталгията по нацизма е идеология на обособяването срещу сливането и обезличаването.
Когато разбира за огорчението на бабата на своята секретарка, Хитлер от романа напомня, че нито той, нито националсоциалистическата партия някога са узурпирали властта. Те са я получили на редовни демократични избори, твърде демократични дори и според съвременните стандарти. Ако има гадове и престъпници, то това е или единствено фюрерът, или целият германски народ, защото такава е била волята му. И тук Хитлер дава отговор на въпроса, с който започнахме: защо всички скачат като чуят името му и видят пречупен кръст, а са доста по-спокойни от името на Сталин и вида на петолъчката. Това е така, защото историята съди по различен начин победителите и победените, историята не отдава значение на категориите „добро“ и „лошо“. След 200 години за всеки ще се пеят само хвалебствени химни, стига да е победил днес. И борбата не бива да спира.
„Може да ви прозвучи сурово – казва Хитлер, – но ние нямаме право да гледаме с хленчене в миналото, а трябва да го изучаваме. Станалото – станало. За грешките не бива да се съжалява, просто трябва да се внимава и да не бъдат повтаряни. След някой пожар никога няма да съм този, който седмици и месеци ще рони сълзи за старата къща! Аз съм този, който ще съгради нова къща. По-добра, по-здрава, по-красива къща. Но при това мога да играя единствено дребната роля, която ми е отредило провидението. За тази къща аз мога да бъда само малък, скромен архитект. Истинският строител, госпожице Крьомайер, истинският строител е германският народ и завинаги трябва да остане германският народ“.
Както вече казахме, единствените, които мразят Хитлер са германските неонацисти. Те мислят, че той е подъл и коварен евреин, който се дегизира като фюрера, за да му се подиграва. Изобщо не го слушат какво говори. Фанатично пазят култа към една личност, която няма нищо общо с действителната личност. Омразата им стига дотам, че една вечер го срещат на улицата и жестоко го пребиват. Изпращат го в болница, където Хитлер дълго се възстановява. Докато се възстановява, се изреждат всички партии да го канят да стане техен член. Накрая се обаждат даже и социалистите. От уважавано издателство му предлагат договор за написването на книга. И ето как всичко започва като предишния път – с постъпването в една от десетките безлични партийки и с написването на книга. Популярността на Хитлер след побоя пораства дотам, че сътрудниците му вече работят по проекти за предизборни плакати. За тях Хитлер казва: „Представят ме като силен човек и много приличат на някогашните плакати. По този начин привличали вниманието много по-силно, отколкото с който и да било от новите шрифтове, казва Завацки и има право. Измислил е и нов предизборен девиз. Има го на всички плакати, като свързващ елемент. Опира се на стари заслуги, на стари съмнения, но съдържа и нещо хумористично-примирително, с което на наша страна могат да бъдат привлечени избирателите на ония „пирати“ и на други младежки сдружения. Девизът гласи: Не всичко беше лошо“.
И така завършва книгата. Ако не сте чели „Той пак е тук“ от Тимур Вермеш, прочетете я на всяка цена. Книгата е изискана и написана изключително талантливо. Прелива от тънък хумор, но колкото и много да е той, пак се губи на фона на философските, политическите, културните и психологическите не прозрения, а констатации, защото това не са нови открития, а истини, които за мнозина са очевидни, но трудно им се намира изказна форма.
От издателството:
„Той пак е тук“
Автор: Тимур Вермеш
Превод: Любомир Илиев
Редактор: Любомира Въжарова
Издателство „Атлантис-КЛ“
Тимур Вермеш (род. 1967 г.) е немски журналист с майка германка и баща унгарец, който напуска родината си по време на събитията от 1956 г. Живее в Мюнхен. Романът му „Той пак е тук“ вече цяла година не слиза от челото на бестселърите в Германия, като оставя далеч зад себе си дори автори като Дан Браун и Паулу Коелю. Досега бестселърът е продаден над 1 200 000 пъти, превежда се на трийсет и шест езика, подготвя се и филмирането му.
„Правдоподобност, която и стряска, и възхищава със своята убедителност“.
Ди Цайт
„От една страна, сблъсъкът на диктатора със съвременния свят те кара да се превиваш от смях. От друга страна обаче този смях бързо засяда в гърлото и те побиват тръпки не само от миналото, но и от настоящето“.
Щерн
„Книга, която непременно трябва да се прочете, защото ни отваря очите за много неща. Тази удивително смела сатира на обсебената от медиите духовност надхвърля границите на Германия и рисува плашеща картина на света, в който живеем“.
n-tv.de
[…] лошо…“. Тук не можем да не се сетим за нашумялата книга на Тимур Вермеш „Той пак е тук“ – свежа сатира, в […]