Последната ерес

Ако не сте чели…

„Кратка апология на православното християнство
от клопките на икуменическия синкретизъм“

от Йромонах Димитрий (Висарион до схимата) Зографски





Увеличаващата се интеграция на човечеството
само прави по-лесно споделянето на пороците му.

(Николас Гомес Давила)


Обичам да пиша ревюта за книги, но не обичам да пиша ревюта за богословски книги и книги на църковна тема. Колкото и да ми е приятно да ги чета. Сигурно е така, защото за читателите, които не се интересуват от материята, такива ревюта са скучни. За онези пък които се интересуват, аз съм един крайно неподготвен коментатор, който със сигурност ще се окаже под тяхното ниво. Въпреки всичко обаче реших да представя книгата „Кратка апология на православното християнство от клопките на икуменическия синкретизъм“ от йеромонах Висарион Зографски (Димитрий след схимата), защото тя не е написана нито за богослови, нито за атеисти. Атеистите яростно не желаят да научат нищо, а богословите няма какво повече да научат от нея. Книгата е за миряни, които вярват в Бог и не просто вярват в някакъв бог, а се самоосъзнават като християни.

Авторът алармира добрите християни, тези които искат да изповядват вярата си във вида, даден от Свещеното Писание и Свещеното Предание, защото вижда Църквата в опасност. Опасност идваща най-общо от модернизма в съвременното мислене, от т.нар. „Ню ейдж“ и в частност от икуменизма – едно идейно течение за обединението на всички теисти (хора които вярват, че светът е сътворен от Творец) в една обща църква. И доколкото икуменизмът засяга преди всичко различните видове християни (православни, католици и в най-общ смисъл протестанти), то е добре да си припомним що е то християнство. Предварително се извинявам на всички, които нямат нужда от това припомняне. Те спокойно могат да прескочат следващия абзац.

Да си християнин не е само да си роден в християнска държава, да носиш кръстче, да се стремиш да вършиш добри дела и да приемеш кръщение, когато решиш да се венчаеш в църква от уважение към традицията. Християнинът е преди всичко човек, който изповядва Никео-Константинополския Символ на вярата в неговата цялост, без да отнема нищо и без да прибавя нищо към него. Християнинът вярва, че светът е сътворен с промисъл. Вярва, че светът е увреден от грехопадението. Вярва, че човекът е образ, но не и подобие заради греха. Обаче вярва, че може да стане подобие като се обожи чрез благодатта на Светия Дух. Вярва, че е неспособен да се спаси сам и има нужда от божествена помощ. Вярва, че тази помощ се е случила, влязла е в историята на света по времето на Понтий Пилат. Вярва в Боговъплъщението, при което Бог Син (Слово, Премъдрост) се ражда в плът и става човек заради спасението на човеците. Вярва, че този човек е Господ Иисус Христос и при това вярва, че Той е едновременно съвършен Бог и съвършен човек с две естества – Божествено и човешко, които познаваме неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно. Тоест Христос е 100% Бог и същевременно 100% човек, което е възможно само в пресечната точка между небето и земята, между духовния и материалния свят. Спасението на човеците се извършва чрез живота, страданието, смъртта и възкресението на Иисус Христос, а по-късно и чрез даровете на Светия Дух и Църквата. Християнинът вярва още, че спасението е възможно само в Църквата, защото там действа благодатта на Светия Дух, слязла на Петдесетница като огнени езици върху апостолите. Тази благодат (NB! – това е ключово за цялото изложение нататък и е основна тема на книгата, за която ще говорим) се предава в тайнството Свещенство чрез полагане на ръце от епископ – апостолски приемник и символ на Христос, истинския глава на Църквата. Ако това тайнство не действа, ако е увредено, отсъства и спасителната благодат. Най-накрая християнинът вярва, че всяка църква начело с легитимен епископ е цялата Църква, а не част от нея. Който вярва във всичко това е християнин, а който не вярва в него или в части от него, е нещо друго, сигурно хубаво само по себе си, но не „християнин“ по дефиниция. „Християнин“ е стандарт, при това обективен, не въпрос на индивидуална интерпретация.

Така. Запознатите с догмите на християнството вече могат да продължат да четат. Защо йеромонах Висарион смята, че икуменизмът е толкова опасен за модерния човек, за съвременния християнин в ерата на консуматорството?

Малцина са чували за икуменизма, пък и тези, на които думата звучи познато, надали могат да кажат много по въпроса. Какво е икуменизмът – религията на бъдещето, химн на любовта и търпимостта, сума от всички духовни достижения на човечеството през вековете, или последната всеерес преди идването на антихриста?

Ние всичко осмисляме и решаваме с разума и може би затова сме стигнали толкова далеч в много отношения. И щом стигнем до разумно решение, заемаме и позиция. А веднъж заели позиция, вече не сме нищи духом, изгубили сме това блаженство, за да се потопим в онази печал, която се трупа заедно със знанието. Пряката причина да прочетем тази книга е същата – да си съставим мнение, да вземем решение и да заемем позиция. Позиция за икуменизма и кулминацията в неговата пропаганда – очаквания всеправославен събор (който мнозина вече наричат „лъжесъбор“) през 2016 година.

Същевременно книгата ни дава и чудесен повод да си припомним основните разлики между православието и католицизма и да погледнем чрез тях тревожното състояние на европейската цивилизация през последните години. Отново ще се запитаме каква е системата на нашата интелектуална и духовна битност – антропоцентрична или теоцентрична, дали доброто е относителна или абсолютна категория и в крайна сметка човекът ли е мерило за всички неща или Бог. Тези въпроси изобщо не са толкова прости колкото изглеждат. И отговорите им са важни.

Когато полемизира с принципите на икуменизма, йеромонах Висарион неочаквано ни дава една нова гледна точка към съвременния свят – гледната точка на Църквата. Всъщност тази гледна точка не е само към днешния ден, а към света от сътворяването му до неговия край. Тя не се променя, но помага да осмислим някои събития, които сме свикнали иначе да обясняваме със свръхлиберализъм, свръхтолерантност, политическа коректност, криворазбрана свобода, хипертрофиран хуманизъм и в крайна сметка с изчерпаност. Гледната точка на Църквата изведнъж поставя много неща по местата им и не само като оценка, а като проследяване на техния генезис и историческо развитие. Всички са съгласни, че ценностите и нравствеността са в криза, но рядко в медийното пространство се появява задоволително обяснение на причините за това. И е така, защото причините не се търсят в духовното измерение на човека, а само в неговото телесно измерение – единственото, което признаваме в единствения материален свят, който ни се иска да гледаме и да владеем. Защото духовният живот не е да ходиш на изложба или симфоничен концерт, както смятат мнозина, а да пребиваваш в друг свят, в друго измерение, съществуващо паралелно със сетивното.

Нека припомним какво е икуменизмът. Думата идва от гръцкото οικουμενικός, вселенски, където οικος е къща, дом. Тази дума е в основата и на „икономика“, и на „икономия“. А „икономия“, преди да означава „спестяване“, означава „домакинство“, изкуството да си въртиш къщата. Следователно като казваме „вселенски“ в този смисъл, не си представяме звездите и галактиките, а един общ дом, в който духом живеят всички християни, всички членове на църковното тяло или, в по-общ и по-модерен смисъл – всички хора (което, разбира се, не е същото). Това е що се отнася до думата. Що се отнася обаче до термина „икуменизъм“, то нещата стават много по-конкретни.

Икуменизмът е официална политика на Ватикана, която макар и с по-ранен генезис, е формулирана като такава от Втория Ватикански събор през 1965 г., след като Първият Ватикански събор от 1870 прогласи непогрешимостта на папата. Икуменизмът е движение за търсене на общото между различните християнски изповедания, а също така между християнството и другите религии, та даже и атеистите. Целта е на основата на формулиране на общи ценности да се създаде една единствена нова и всеобща религия на любовта, справедливостта и мира.

Началото му се поставя на конференция в Единбург през 1910. Замислен е като християнско начинание на протестантските общности с първоначална цел сближаване между различните християнски деноминации на базата на мисионерството и милосърдната дейност. Тогава има две направления – „Живот и работа“ и „Вяра и ред“, които по-късно заедно с „Международния мисионерски съвет“ прерастват в Световен съвет на църквите (ССЦ), учреден през 1948, след Втората световна война и до голяма степен като нейна реакция.

Вторият Ватикански събор (1962-65 в понтификата на Йоан XXIII) се обявява за обновление на Църквата и нейната разумна реорганизация, за да демонстрира Църквата, че разбира развитието на модерния свят и че иска да е причастна на този процес. Тогава римокатолицизмът се включва активно в икуменизма (макар и формално Ватиканът да не членува в ССЦ, но поддържа 12 свои представители там) и го превръща в това, което е днес. Поради големите изкривявания на християнския дух, приети от икуменизма през втората половина на ХХ век, Българската Църква прекратява участието си в Световния съвет на църквите с изявление на Св. Синод от 27 май 1998. Обаче Руската църква, например, продължава да членува, въпреки активните протести на много миряни и клирици и въпреки изразената антизападна и антиглобалистка позиция на официалната власт, стремяща се все повече да използва Православието за своя идеология.

Днес икуменизмът е неперсонифицираната идеология на „Новия световен ред“. Обвиняват го в комунизация и пролетаризиране на християнството. Комунизация, защото свежда духовността и светостта до идеология, и пролетаризиране, защото превръща стадото Христово в „широка народна маса“, във възторжен пролетариат, в тълпа непосветени, на които посветените (и „просветлените“) подхвърлят идеология, с която да живеят и кротуват. Обвиняват го че се стреми да се превърне в глобална панрелигия.

Начело на тази нова религия се очаква да застане папата. Това е заветна цел на всички папи от Павел VІ, Йоан ХХІІІ, Йоан Павел І (съвсем за кратко), Йоан Павел ІІ (най-зрелищният до този момент), Бенедикт ХVІ (принуден да се оттегли заради скандали с хомосексуализъм и пране на пари) до Франциск І (придаващ на папизма почти комунистически облик). Мнозина аплодират икуменизма, защото на пръв поглед от него струи модерност, интелигентност и толерантност. Струи мир и любов, световна любов като онази, за която мечтаят всички „Мис Вселена“. Той отразява духа на новото време и на все по-глобализиращия се свят (който май напоследък вместо да се глобализира, задълбочава разломите между цивилизациите). В крайна сметка нали всички религии са стълби, които хората издигат, за да достигнат небето? Всички религии говорят за едни и същи неща, но го правят с различни думи и образи, защото такава е културната традиция, такава е знаковата им система. Хлябът си е хляб независимо дали ще го наречеш „хляб“, „bread“ или „pan“. Основните методи в мисленето на икуменистите са синкретизмът и релативизмът. Тоест общата дефиниция на Истината е проста сума от всички частни дефиниции за истина, на които можем да се натъкнем при своите исторически и географски дирения. И всички те са верни, доколкото за верни ги приемат онези, които ги изповядват – просто трябва да погледнем от тяхната гледна точка, която не е по-лоша и по-неправилна от която и да е друга гледна точка на света. Не съществуват концепция, възглед или учение, които да не могат да се хвърлят в общия казан, да се претопят и да се сплавят в универсалното Ново.

За да стигне до синкретизма и релативизма, до безкритичното приемане всичко намиращо се извън учението, което формално изповядва, Ватиканът е трябвало да направи един важен църковен избор (по-нататък в книгата ще видим защо римокатолицизмът трябва да се определя по-скоро като ерес, отколкото като църква) – изборът между това дали Голямата цел е колкото може повече хора по целия свят да имат някаква представа за Иисус Христос и да Го почитат по някакъв начин, или пък хората, които вярват в Христа и го почитат, да правят това по единственият истински начин, пък ако ще да се окажат и десет души като ги преброиш. Защото църквата да се състои дори само от един човек и от Христос, това пак е смазващо мнозинство. Естествено Рим избира първото. Избира го, защото такава е логиката на неговото мислене, логиката на бленуваната още от Средновековието Respublica Christiana, едно своеобразно възкресяване на величието на Римската империя в църковна форма, империя отвъд държавните граници начело с император папата.

Правейки този избор, римокатолицизмът по принуда прави и още два. Когато говори за цели и ценности на новата икуменическа църква, поставя акцентът върху социалната справедливост, търпимостта и екология, като съвсем забравя спасението на душите и Царството Божие – единствената цел пред християните. И за да аргументира решението си, издига в култ Любовта, а пък сякаш съвсем забравя за Истината. Но нито истината може да прави компромис с любовта, нито любовта може да прави компромис с истината. И прави са онези, на които икуменизмът вече започва да прилича на нов социализъм.

Така се стига до извращаването на догмата. За мнозина „догма“ е мръсна дума, символ на мракобесие, ретроградност и закостенялост. Интересно, но за същите хора не са мръсни думи „аксиома“ и „теорема“, които в математиката са абсолютно същото, което е догмата в богословието. И ако трябва да продължим с математическите метафори, нека си представим, че както съществуват три християнски църкви – православна, католическа и протестантска, които трябва да живеят „по сестрински“, защото гледат в една и съща „истина“ макар да я наричат с различни думи и от различна „културна традиция“ (както проповядват икуменистите), така съществуват и три математики, които трябва да са „сестри“ една на друга. Според първата математика 2+2=4 и това винаги е било Истината, според втората математика Истината е, че 2+2=3, а според третата лъжа е всичко различно от 2+2=5. Икуменистите казват, че истината трябва да е нещо средно, което в математиката се нарича средно аритметично. Следователно 4+3+5=12, 12:3=4. Ето я Истината, старата Истина, вечната Истина, макар и благовестена от три математики „посестрими“. Тя пак е същата, тя пак е Истината! Но ако според математиките 2+2 не е 3, 4 и 5, а 4, 5 и 6, то тогава общата „истина“ е 5, което вече не е съвсем истина. Горе-долу това се опитва да направи икуменизмът – да представи 5 за 4.

Основната теза в книгата на йеромонах Висарион е че папизмът е ерес, която се домогва чрез икуменизма към световно господство, привличайки за съюзници всички други ереси. За тази цел търси легитимацията на истинската, Света, Вселенска (съборна) и Апостолска православна Църква.

Какво е ерес? Ереста е отстъпление от някой догмат или от повече догмати. Тя изкривява теоретичната основа на християнството.

Кое е истинското християнство? Истинското християнство не нищо нито повече, нито по-малко от описаното в три фундаментални източника: Светото Писание (каноничните книги на Стария и Новия завет), трудовете на Светите отци на Църквата (патристиката) и постановленията на седемте Вселенски събора (осем, ако не броим Игнатиевия, но броим Фотиевия). Това е цялата истина, дадена на християните, и който търси нещо повече, търси лъжа. И никой (дори ангел небесен) не може да благовестява нищо по-различно.

Православието и римокатолицизмът със сигурност са единодушни в едно – ако някой пази вярата без никакви изменения, то това е Православието; ако някой прави изменения, то това е римокатолицизмът. По това не спори никоя от страните. Обаче има опити от страна на Ватикана да се обясни, защо папизмът си позволява да прави промени във вярата, догмата и канона. Тяхното оправдание произтича от две положения, които те приемат. Първото е, че според тях Откровението на Светия Дух не е приключило със Светоотческата епоха, а продължава и днес и (което е същественото) римокатолиците са единствените, които могат правилно да го тълкуват и интерпретират. И второто, което скандализира автора, а и целия православен свят, е „догмата“ за непогрешимостта (непоколебимостта) на папата ex cathedra. Тоест когато папата е облечен в достойнството си на римски епископ и претендира за наследник на Апостол Петър и говорител на самия Бог (друга ерес), той няма как да греши, защото да греши той би означавало да греши Иисус Христос.

И така, ако е безспорно, че Православието не е допуснало никакви промени във вярата, то всичко останало е твърде спорно. И с него полемизира книгата на йеромонах Висарион.

Какви са разликите между Православието и папизма? За мнозина те се заключават в това, че католиците се кръстят обратно и вместо икони имат статуи. Но всъщност различията са много повече, твърде съществени от богословска гледна точка и не случайно са довели до все по-задълбочаващата се схизма от 1054 (въпреки че уж анатемите са вдигнати през 1965, но са вдигнати по твърде спорен и неканоничен начин). Като цяло Ватиканът е политическа структура с министерства, бюрокрация и банки. Той е много по-светски, с много повече интереси в материалното, отколкото би трябвало да се очаква от една „църква“. Понякога изглежда, че за него политическата власт сякаш се е превърнала в самоцел.

Емблематичното различие е т. нар. Filioque, довело до великата схизма през 1054. За него всички са чували. Думата означава „както и от Сина“, „също и от Сина“. Тя е добавена в осмия член на Никео-Константинополския Символ на вярата – базисният догмат на християнството. Там се изповядва вярата в един Бог с три лица (ипостаси), неделими, но и неслети – Отец, Син и Дух. Католиците изповядват, че Светият Дух изхожда от Отца , а също и от Сина (Filioque). Това е сериозно нарушава тринитарната догма, според която втората и третата ипостаси (лица) на триединния Бог произлизат от Бог Отец по следния начин – Бог Син чрез рождение, а Бог Дух Свети чрез изхождение. Изхождението е определящ признак на Бог Дух Свети и уникално негово отношение към Бог Отец. Той не може да има същото отношение и към Бог Син, който пък се ражда от Отца и това е неговото уникално отношение с Отца. Това прави ипостасите специфични. Това ги дефинира – Бог Син се ражда (вечно), а Бог Дух Свети изхожда. Богословската аргументация е дълга и затова ще я прескочим, като отбележим само политическата. Първоначално филиоквето може наистина да е било само техническа особеност на превода, пропаганден ход против арианите на Толедския събор, но след като Карл Велики настоява да се използва масово, то се превръща в мотив и аргумент за противопоставянето на Западната империя срещу Източната, превръща се в знаме на Respublica Christiana и на папското желания за централизирана политическа власт под формата на „църква“.

Друга разлика е догматът за непогрешимостта на папата. Той е свързан със схващането, че Св. Петър е бил пръв сред апостолите, а пък папата е негов наследник, следователно е пръв сред всички останали патриарси и епископи и то не по чест, а по власт, при което тази власт трябва да бъде и светска. Като такъв той говори едва ли не от името на Иисус Христос, а пък Христос не може да говори грешни неща. Ето защо папата, когато се изказва ex cathedra, е непогрешим. По този начин еретически се погазва принципа на съборността от чл. 9 на Символа на вярата – „Една Свята, Католическа (всъщност терминът καθολικὴν е православен и означава и се превежда като „съборна“, „вселенска“) и апостолска църква.“

Промени в тайнствата. Католиците не потапят три пъти кръщаемия във вода, а само го поръсват. При това отделят тайнството Миропомазание от тайнството Кръщение. Що се отнася до тайнството Евхаристия, те заменят квасния хляб с безквасен и изключват виното за миряните. На Тайната вечеря Иисус Христос за първи път е причастил учениците си с хляб и вино, като от този момент нататък е завещал причастието да става с Неговата плът (хляба) и кръвта Му (виното). Католиците са лишени от кръвта. Освен това те са изоставили епиклезата – молитвата към Светия Дух за пресъществяване на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови, което поставя под сериозно съмнение и сакралността на Евхаристията при тях. Защото, нека пак да кажем: хлябът и виното не са символи на Тялото и Кръвта Христови, а са самите Тяло и Кръв Христови, превърнати чрез действието на Светия Дух. Затова Евхаристията е тайнство, а не театрално представление.

Богородица. Поради силно развития култ към Божията майка, римокатолиците прогласяват догмата за нейното непорочно зачатие. Днес много хора като чуят „непорочно зачатие“ разбират зачеването на Дева Мария с Иисус Христос. Всъщност обаче папистите подразбират зачатието и раждането на самата Мария. Те казват, че тя се е родила неосквернена от първородния грях на човечеството, очистена от него. От тук следва и догматът за нейното възнесение в тяло – след като е била освободена от първородния грях, логично е била освободена и от смъртта още при раждането си. Това е ерес, защото не само изкривява истинното учение, а и защото изправя богословието пред абсурд – ако е възможно някой да бъде очистен от първородния грях преди Боговъплъщението (раждането на Иисус Христос, кръстната Му смърт и Неговото възкресение), то от Боговъплъщението няма никаква нужда и смисъл. Изкривява се и учението, че човек е неспособен сам да победи греха и смъртта и затова Бог става човек за да стори Той това и така да спаси всички човеци. Паписткият догмат за непорочното зачатие и възнесението в тяло на практика отрича това.

Индулгенциите. Всъщност, ако римокатолицизмът е особено укорим за нещо, това е търговията с праведност. Причините за появата на протестантството като реакция срещу папизма са много, но конкретният повод е мащабната кампания по продажба на индулгенции за финансиране строежа на катедралата „Св. Петър“ в Рим. Каква е идейната основа на тази търговия? Тя се състои в детинското разбиране, че спасението на душата зависи от механичния сбор на добрите и лошите дела, които извършва човек приживе. Ако резултатът е положителен – спасение; ако е отрицателен – осъждане. Така излиза, че човек чрез свободната си воля може да се спаси сам (пелагианска ерес), стига добрите дела, които е свършил да са повече от лошите, защото в деня на Страшния съд ще има един кантар и Бог ще слага делата на него. Очевидната нелепост на това схващане ражда неговата противоположност – идеята че целият живот на човека е предопределен от Бог и той не може да направи нищо, за да промени съдбата си (калвинизъм). Всъщност истината е точно по средата и Православната църква я пази непроменена вече 20 века: спасението не е по силите на човека и затова Бог се въплъщава, за да го извърши вместо човека и за човека. От момента на Боговъплъщението всички хора са спасени, но те могат или да приемат спасението (чрез кръщение и участие в тайнствата на Църквата), или да го отхвърлят. Това става чрез тяхната свободна воля. Сътрудничеството между човешката свобода и Божията благодат се нарича синергия.

Но да се върнем на схващането за количественото измерване на добрите и лошите дела у католиците. Допуснали веднъж това схващане, лесно можем да приемем и следващото: хората са различни и вършат различни по количество добри и лоши дела. Добрите хора вършат повече добри дела. Много добрите хора вършат прекалено (излишно) много добри дела. Какво тогава да говорим за Иисус Христос, светците и техните добри дела! Те са толкова много, че биха стигнали за спасяването и на хиляди други хора. Защо този излишък от добри дела да се похабява? Не си струва, дори е грехота. Ето защо католиците решават да преразпределят „свръхдлъжностните заслуги“ на светците. Кой ще ги преразпределя? Папата, разбира се! Как ще ги преразпределя? Разбира се, ще ги продава. Ето това са индулгенциите.

Други различия са например учението за чистилището и „страдащата църква“ (тоест вярващите, намиращи се в момента в него), което не се приема от Православието не само защото не е богословски издържано, а защото не е вярно и никъде не се свидетелства за него; замяната на каноничната иконография със светско по характера си църковно изкуство; изискването за безбрачие на духовенството (целибат); отхвърляне на равенството между епископите, което уврежда съборния характер на църквата; социално-хуманитарният характер на монашеските ордени; трудно приемливите промени в тайнството Покаяние (изповедта) и много други. В следващата таблица е направено сравнение между еклисиологичните характеристики (църковните принципи) на Ватикана и на Православната църква. Дори без да навлизаме във всяка точка поотделно, лесно ще видим, че по всички от тях православието и католицизма са не само на различни, но и на противоположни позиции.


Характеристики на еклисиологията на:

Римокатолицизма

Православието

1.  Еклисиология на общението;

  1. Еклисиология с център св. Евхаристия;

2.  Кръщението е в основата, базиса;

2. Евхаристията е в основата;

3.  Църквата съществува извън евхаристийното събрание;

3. Твърдо установено учение, че църквата не съществува извън евхаристийното събрание;

4.  Пълно и непълно общение;

4. Пълно, а не частично общение;

5.  Всички членове на цялото църковно тяло механично образуват универсалното общение;

5. Католическото (всецялото, вселенското, универсалното) общение е абсолютно идентично с евхаристийното, местното общение;

6.  Единство на различни нива;

6. Единство, изразяващо се като абсолютна идентичност;

7.  Елементи, съставляващи църквата;

7. Нецърковните елементи са отделени от църквата;

8.  Кръщението представлява начало, а не завръщане.

8. Кръщението представлява покаяние и завръщане.


На фона на всички тези непримирими различия авторът на книгата заключава, че е невъзможно римокатолицизмът  и Православието да бъдат обединени в някаква „световна църква“, нито пък да бъдат разглеждани като „двата бели дроба“, с които диша църквата – една от любимите метафори на икуменистите. Това заключение е подкрепено и подробно аргументирано и в писмото на митрополитите  на Гръцката Православна Църква Андрей и Серафим[1], публикувано като отделно приложение.

Всъщност формалният повод за написването на книгата е съвместната декларация между папа Франциск и вселенския патриарх Вартоломей, който наскоро посети и България, предизвиквайки немалки смутове от най-различно естество. Монасите от Атон, един от които е и самият автор, обвиняват Вселенската патриаршия (Света Гора е в нейния диоцез) че в лицето на последните си трима патриарси Атинагор, Димитрий и Вартоломей открито прокарват масонската идеология на синкретизма и скрития сатанизъм и се бори за обща икуменическа църква с активното си участие в Световния съвет на църквите. Като доказателство за тясното взаимодействие между Ватикана и Вселенската патриаршия на полето на икуменизма още в началото на книгата се публикува пълният текст на съвместната декларация от 25 май 2014 г. на Франциск и Вартоломей. Документът претендира че се явява продължение на духа на общата декларация на папа Павел VІ и  патриарх Атинагор от 1964 и по мнението на автора тласка мисълта на християните към синкретизъм и релативизъм, изважда на преден план проблеми на социалната справедливост и екологията, забравяйки за основната задача – спасението на душите и наследяването на Царството Божие, поставя акцента върху Любовта, за да го измести от Истината.

„Като цяло – пише авторът – текстът на тази съвместна декларация оставя твърде тягостно впечатление. Многократно се говори за огромния напредък към пълно единство между православни и римокатолици, дори за евентуално съвместно участие в евхаристийната трапеза, но вместо точно изповедание на християнската вяра срещаме множество двусмислени твърдения, които са или твърде подвеждащи, или открито неверни“.

След това се излагат и възраженията: православието и римокатолицизмът поемат курс към пълно единство, без да са преодолени многобройните и сериозни догматически различия, за които стана дума малко по-горе; вдигането на анатемите през 1965 е неканонично; духовната тематика се подменя с множество социално-политически изявления. Изобщо, на практика декларацията е икуменическа пропаганда. В тази връзка се прави изводът, че икуменизмът, иницииран от масонските ложи и споделящ мирогледа на свободното зидарство, със своя синкретизъм и релативизъм се опитва да легитимира всички съществуващи ереси и учения, колкото и причудливи да са те, да ги обедини в една световна църква като институт за обслужване на човешката духовност. Като такъв икуменизмът може да бъде наречен „всеерес“ и да бъде разглеждан като последната ерес преди идването на антихриста, за което могат да се намерят сериозни основания в християнските текстове.

По-нататък йеромонах Висарион припомня няколко големи ереси от историята на Църквата: арианството на патриарх Евдоксий, когато от 7  константинополски архиереи само двама били останали православни, а всички други се отдали на ереста; отказът на Св. Максим Изповедник да влезе в общение с патриарха по време на масовото разпространение на монотелитството сред висшия клир; аналогичната борба на цариградския патриарх Павел IV против иконоборческата ерес; непоколебимостта на Св. Марк Ефески срещу папската ерес и униатската йерархия, целяща да подмени съборността на Църквата с монархическо върховенство на Римския престол; реакцията на руските православни свещеници срещу декларацията на митрополит Сергий за вярност на църквата към съветската власт (изключително интересен и поучителен момент от книгата); накрая – анатемата на Руската Православна Задгранична Църква над икуменизма от 1983 година.

Всичко това йеромонах Висарион привежда като аргумент за тезата си, че дори и авторитетът на Вселенския патриарх не е достатъчен да защити идеите на икуменизма, когато те са оспорени от издържана догматична и канонична позиция и когато се докаже, че те отстъпват сериозно от точното изповедание на християнството, съхранено непроменено от Православната църква през последните 20 века.

Ако не сте чели „Кратка апология на православното християнство от клопките на икуменическия синкретизъм“, заслужава си да я прочетете. Вие със сигурност не сте от хората, които смятат, че Вселенският патриарх е православният папа, нито пък че той е патриарх на звездите и галактиките. Със сигурност не сте и от хората, които вярват, че римокатолицизмът е вид християнство почти като Православието и че не би имало теоретични пречки за тяхното сливане в името на световната любов и добрите дела. Но извън тези очевидни констатации книгата дава и много интересни и почти непознати факти от църковната история, живота на видни църковни личности, както и стройно обобщение на основни догматични и канонични положения.

Книгата ще помогне на всеки светски човек да погледне съвременния свят от нов, а в същото време хилядолетен ъгъл. Да види, че всички нравствени, духовни и дори естетически проблеми на съвремието се коренят в християнското изповедание, в историята на църквата и в споровете за апостолското наследство. Да преосмисли такива светски ценности като толерантността, солидарността, коректността, съборността и колективизма, омразата и състраданието, приемането и отхвърлянето, свободата и своеволието, човекобожеството и богочовечеството. С две думи, ще направи голяма крачка към отговора на класическия въпрос на Кърт Вонегът: „Къде съм, какво се случва и какво ще се случи?

_________________________


За автора:

Йеромонах Димитрий (преди схимата[2] – йеромонах Висарион) е брат на Зогравската св. Обител „Св. вмчк Георги“ от 2003 г. Ръкоположен за йеромонах през 2005 г. През 2007-2008 г. е бил служещ свещеник в Йерусалим, на Елеонската планина. Има две висши образования: магистър по богословие от СУ „Св. Климент Охридски“ и по икономика в УНСС със специалност „Международни икономически отношения“. Духовно чедо е на схиархимандрит Амвросий, игумен на Зографския манастир на Света гора. Автор е на книгите „Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на антихриста“, 2001; „Отзвукът“, 2011; „Суеверия сред днешните християни“, 2012 (в съавторство с йером. Йоан Филипов); „Хиоските светци. Житие и чудеса на св. Матрона Хиоска, чиито мощи се намират в Зографската света обител“, 2013.


Символ на вярата

1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

2.  И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек.

4. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.

5. И възкръсна в третия ден, според Писанията.

6. И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.

7. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.

8. И в Духа Светаго, Господа, Животоворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

9. В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.

10.  Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.

11. Чакам възкресение на мъртвите.

12. И живот в бъдещия век! Амин.



[1] Андрей, митрополит на Дриинуполи, Погониани и Коница; Серафим, митрополит на Пирея и Фалиро. „Изповедническо послание-изобличение на папската и икуменическата ереси към Негово превъзходителство Франциск, Държавен глава на Ватикана, Рим (Митрополитско писмо, разкриващо кризата във Ватикана)“. Изд. Славянобългарски Зографски манастир „Св. вмчк Георги Победоносец“, Света Гора, Атон.

[2] От гръцки σχῆμα – образ. Тържествен обет на монасите да съблюдават особено строги аскетични правила на поведение. При схимата обикновено името на монаха се сменя още веднъж. Книгата авторът издава под името йеромонах Висарион.


Tags: , , , , ,

1 Коментар към “Последната ерес”

  1. Lord Dreadfort каза:

    Интересен текст, научих много нови неща – за до голяма степен неясните за незадълбочените в темата различия между Православието и Католицизма. Обосновката на индулгенциите пък доста много напомня нещо като принципа на „социалната държава“ уж в духовен план. Тя крушката си имала опашка.

Коментирай

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 5 other followers: