Изповядване на самотата

Ако не сте чели…

„Калуня-каля“

от Георги Божинов


Много хубави книги са обречени да не бъдат прочетени никога, единствено заради етикетите, които им се лепят. Именно защото „Под игото“ е „най-великият български роман“, вече никой не го чете. „Калуня-каля“[1] пък е „забравеният роман-шедьовър за Априлското въстание“. Истината е, че нито е забравен, нито е шедьовър, нито е за Априлското въстание. Може би е единствено роман. Не е забравен, защото е претърпял няколко издания и е спечелил няколко награди, пък и „забравено“ е нещо, за което в миналото се е знаело повече отколкото днес и с времето част от това знание се е изгубило. Напротив, смятам, че за романа „Калуня-каля“ днес се знае много повече, отколкото когато и да било.

Не е и шедьовър. Шедьовърът е едно объркващо (и объркано) понятие, което все още не е ясно в какви случаи се прилага. Има стотици творци, чиито „шедьоври“ далеч не са най-хубавите им творби. Следователно, „шедьовър“ не е съвсем сертификат за качество. Какво е тогава, сертификат за популярност? Шедьовър ли е „Илиада“ или просто всички знаят за какво се разказва в нея (забележете: не казвам, че са я чели, а само че знаят в общи линии за какво се разказва), шедьовър ли е „Снежанка и седемте джуджета“? Или пък по друг начин: „Малка нощна музика“ ли е шедьовърът на Моцарт? „На нивата“ ли е шедьовърът на Яворов? Ако е така, то е твърде рано да се каже дали „Калуня-каля“ е шедьовър. Очевидно не знаем какво точно е „шедьовър“ и фактът, че съществуват професионалисти, които са учили да разпознават шедьоврите, никак не ни успокоява.

Но преди всичко „Калуня-каля“ НЕ Е роман за Априлското въстание. В целия текст има само два маркера и то дори не маркери а намеци за историческа определеност и за това, че събитията в романа съвпадат с Априлското въстание по време. Първият е беглото споменаване на някаква „комиция“ от западноевропейски държави, която иде да разследва опустошаването на селото. Вторият намек е чак накрая, когато, ни в клин, ни в ръкав, се появява дядо Танаско, наш съвременник и внук на един от героите. По неговата възраст и по времето, когато се появява в епилога (70-те години на 20 век) можем да си направим извода, че дядо му Янко, кехаята от повествованието, най-вероятно е действал във втората половина на 19 век. И то ако си дадем този труд да пресмятаме. Е, да – оръжията и административното устройство също отговарят на епохата, но само толкоз. Никакви дати, никакви исторически места, никакви исторически личности. Нищо от политическата ситуация, нищо за Русия и великите сили, нищо „възрожденско“, нищо за националната идея и младежката лудост по националната държава – напротив, кротката имперска мултиетническа сплав е нарисувана правдиво и проникновено.

За какво всъщност се разказва в романа. Разказва се за един човек, който става свидетел на разсипването и разграбването на едно село. Намира това за несправедливо и тръгва да възстановява справедливостта, като изземва ограбеното (преди всичко волове, но и деца) с намерението да го върне на оцелелите от клането в селото. Намерението си изпълнява също с клане, защото е богат и влиятелен чифликчия и може да си позволи да води частна война. Този човек се казва Калуньо, а Калуня-каля е Калето на Калуньо, Кулата на Калуньо, която и до днес стърчи сред разграбените руини на конака му.

Ограбеното село е богато, а грабителите са бедни – ако не са откраднатите волове, впрягат жените си да орат. Ограбеното село е християнско и цивилизовано, а селата, които събират башибозук да го ограбят, са помашки, мюсюлмански и дивашки. Никъде не се използват думите „българско“ или „турско“. Едно от големите достойнства на романа е, че рисува етническата картина на епохата в Османската империя съвсем правилно. Ако след разпадането на империята Балканите клокочат от национални страсти, от горди гърци, горди българи, горди румънци и горди сърби, то преди това атмосферата е била точно обратното на националистическа. Вярно, има всякакви: има каракачани, има няколко циганина, двама гърка, един евреин, един влах (ама и той не е влах), един турчин (новият каймакамин накрая) и две българчета, но ние само се досещаме, че са българчета, никъде не са наречени така – те са просто две деца от бастисаното село, което е „каурско“, сиреч християнско. В империята нации няма, има само хора.

Причината да се разори и разграби селото е ясно посочена – селото е богато, християните „имат“, помаците „немат“. А какъв е конкретният повод? Тук някой нетърпеливо ще ме прекъсне: „Еми, поводът е Априлското въстание. Събрали са се уж да го потушават, а всъщност да плячкосват. Нали и романът е шедьовър за Априлското въстание!“. Да, ама не. Поводът е, че групичка помаци тръгнали да крадат сено от някаква ливада. Вдигнали две копи, когато селяните (християни) ги побарали и ги потрошили от бой. Помашкият елит, съставен от ходжата Уруков, един пехливанин и двама други хайдуци, решават да използват случая и да съберат ордите за отмъщение за пребитите крадци на сено. Това е. Никакво Априлско въстание. А и не е нужно, даже е излишно, защото книгата е за съвсем други неща.

Калуньо тръгва с опълчението, защото е изтъкнат член на обществото и без него не може. Но не участва в нападението, остава в тила при кашаварите. Любува се на природата. Дори не предполага какво ще направят съселяните му. Когато всичко свършва, отива невинно да разгледа и се ужасява. Тук авторът е включил отсечени детски главички и ръчички, което за мен е малко прекалено, но той си знае… После, през следващите дни и седмици, вижда открадната стока и покъщнина в ръцете на мирните си и скромни съседи, заети с ежедневните грижи. Потриса се как те, които сега  спокойно ползват чуждото като свое, които сега са мирни и обикновени, са грабили, убивали и безчинствали. Не може да понесе тази несправедливост, тази дисхармония, това разтурване на света, и решава да се намеси. Не да отмъсти, а да поправи света. Да накаже всеки, който е нарушил справедливостта, независимо какъв е. За целта набира и въоръжава стегната дружина.

Всички книги говорят в крайна сметка за едно и също – за доброто и злото и за човешкия избор. Но го правят всяка по различен начин и това му е интересното. Но тук темата не е доброто и злото изобщо, а справедливостта. Справедливостта е световната хармония, справедливостта е стандартът на съвестта. Когато справедливостта е нарушена, нарушен е и световният ред. Нарушена е волята Божия. Затова, вярва Калуньо, вече е допустимо на злото да се отговори с друго зло, „противозло“. Противозлото не се нуждае от оправдание. Калуньо, както го вижда Малката – последната жена в неговия живот, – не е точно добър, но не е и лош; той е различен. Това е ключовото за романа – героят е различен и затова е самотен.

Какво е добро? Доброто е да живееш в хармония със съвестта си, тоест със законите на вселената, тоест с волята Божия. Абсолютното добро – това е Бог. Какво е доброто за Калуньо? Доброто е хората да върша нещо, да работят и да променят света. Светът им е даден, за да ги мъчи, да се трудят над него, но в крайна сметка да го превърнат от джунгла в градина, защото носят творчески образ. Доброто е да има мир и тишина и в тази тишина да се чува птича песен. Затова всичко, което пречи на доброто да се случи, е зло. Но зло е и още нещо – то е „противозлото“, което наказва злото, задето е увредило доброто. Калуньо твърде дълго се взира в бездната, докато накрая и бездната се взира в него, точно както е предупредил Ницше.

Какво е свобода? Това е свободната воля на човека, чрез която, научил се веднъж да различава добро и зло, избира едното от тях. Без свободата на избора човекът не може нито да бъде награждаван, нито да бъде наказван за делата си, защото не може да е отговорен за тях. Какво е обаче свободата за Калуньо? „…Кой бил казал, че свободата не се давала, а се земала? – разсъждава той. – Глупости. Някой глупец го е казал. Свободата не се дава и не се зема. Свободата се налага с остър нож на несвободните – от други несвободни. И вече не е свобода. Защото нема свобода… Но що е това свобода? Знае ли някой?… Когато устата ти е пълна – с ляб, злато или ракия, или власт – не мож да приказваш за нищо. Не мож и да мислиш за нищо…“ А на друго място: „…Как да превиеш този народ, може ли да го превиеш, как да натикаш в задника му доброто – нали ще се надуе да го издуха и изкара?…“

Докато мисли така в горницата на сараите си, немощен от ракия, долу Мървака (чието село и роднини Калуньо е бастисал не по-малко зверски, отколкото башибозуците са бастисали християнското село) е убил младата му любима. И с това книгата изведнъж свършва по средата на изречението. Край. Дори не става ясно дали Мървака само е убил Малката, дали първо я е изнасили, а после убил, или пък само я е изнасилил, а пък тя се е обесила сама от позор – не става ясно, но и не е важно. Всичко свършва тук.

Линията на жените в живота на Калуньаа (вероятно това е лигатура от Калуньо ага) е централна и важна за романа. Всъщност, романът с нея започва и с нея завършва. Жените са част от хармонията, доброто, целта и смисъла на живота. Те са тяхно олицетворение. Жената е самата цялост и завършеност на битието, защото човекът се състои от мъж и от жена.

В началото на романа заварваме Калуньаа женен, но бездетен. За него осигуряването на потомството е толкова важно, че просто един ден напъжда яловата си жена и си взима друга – Гюла, помакиня от съседното село (по-късно ще заколи баща ѝ, но това ще мине между другото, само ще се спомене като страничен факт. Калуньо ще го отметне в рутинното раздаване на справедливост – заслужил си го е). Гюла е млада и много съблазнителна. Интимните им отношения са великолепни, но за съжаление и те не довеждат до зачеване и раждане на дете.

Един ден Калуньаа се среща със жената на един от каракачанските си овчари и я похищава, защото разпалва у него непозната страст и похот. Взима я за себе си. Това ще бъде жената на живота му почти през цялото време, макар че едва говори езика – те общуват в друга плоскост, не с думи, за всеки от тях е важно единствено да усеща, че другия го има и че е наблизо. Всъщност, какъв език говорят героите на „Калуня-каля“? Това е един много хубав въпрос – на какъв език говорят помежду си всички тези турци, евреи, цигани, гърци и каракачани? Книгата не дава отговор. Със сигурност говорят езика на епическия повествовател (разказвача) и вероятно този език е български, макар и пълен с ужасно много турски думи, но и с някакви други, странни думи, особено за звуци и емоционални състояния, които го правят приказен и нетукашен.

Каракачанката също не дарява Калуньаа с дете. Но пък прибират християнско (българско) момиче от похитителя му, който го е взел за себе си след разоряването на каурското село (Калуньо, естествено, го заколва) – това е Ленке, Малката. Гледат я като свое дете. После, по един малко романтичен и поетичен начин разказвачът ни показва как бащинските чувства на Калуньо постепенно преминават в други – и как няма да преминат: Малката е описана почти като Лолита! Изкусителна до лудост жена-дете или дете-жена, която, докато невинно си играе, майсторски изкушава и човек не успява да разбере нарочно ли го прави или просто извира от природата ѝ. Междувременно убиват каракачанката. Убива я същият Мървак – този разрушител на светове, който накрая ще убие и Малката. Така или иначе, след като Малката вече не може да му е дете, а не успява и да му стане жена, която да му роди деца, Калуньо загива бездетен. Семката му се затрива, но името му се запазва, чрез другото спасено българче – момчето Нано, което се оженва за втората му жена Гюла, след като през цялото време ѝ е бил любовник и я е утешавал в самотата на нейната изоставеност от Калуньо. Християнско-мюсюлмански брак, който минава за нещо съвсем естествено. Кръщават бебето си Калуньо и така нататък, и така нататък…

Защо Калуньаа умира бездетен, защо умира, без да е успял да оправи света, да го подреди, да „натика доброто в задника на народа“? Да не би да е прокълнат? Да не би да е отпаднал от Истината? Интересни са отношенията му с въпросния Мървак. Прави го свой побратим и най-близък приятел, облича го в доверие, поверява му отговорност като на никой друг, въпреки че е избил семейството му, изпепелил е две села, в които живеят негови близки, почти го е убил и него самия и накрая го е осакатил. Гонил го е със зло, защото и Мървака е зло, обаче сега сякаш търси да го поправи с добро. Противно на убежденията, които изповядва през цялото време. Разбира се, не успява. Злото, което е приютил, го унищожава по най-жесток начин.

„Калуня-каля“ е книга за човека, комуто е дадено да бъде цар, свещеник и пророк на света – да управлява, да принася и да разбира. Но поради своята отпадналост от Истината, той изтлява в трагична самота и титатични усилия, обречени на безплодие. Вярата на Калуньо не е нещо догматично, не е нещо канонично. Тя е инстинктивна вяра в Бог, но същевременно е и неувереност как Бог да бъде наречен. Тя е християнство, ислям и езичество в едно. И това не е радостно с горделива богомилска радост, а е трагично. Калуньо не е мюсюлманин – самият каймакамин казва, че за истинските правоверни помаците не са правоверни. Калуньо е християнин, но отрекъл се християнин. Християнин, отпаднал от своята естествена общност (Църквата и народа си), отпаднал от обществото си (не действа със своите съселяни, роднини и единоверци, а действа против тях), отпаднал от семейството си (зарязва законните си жени), отпаднал от природния ред (остава без деца), отпаднал от собствената си същност (това, което го е радвало и е било естествено за него, вече не го радва и е чуждо). Той е българин и християнин, отпаднал в крайна сметка от Истината. Ето затова той не може да подреди нито света, нито себе си и затова не може да настане тишина, в която да пеят кукувици и чучулиги. Затова от него не остава нищо, освен мъртвите камънаци в основите на кулата му – Калуня-каля. Остава и името му, но то е продължено от християнското момче, което Калуньо е спасил от глупостта и жестокостта на безпросветното си време.

Тренсцендентният план на произведението се затваря между иконата в самото начало и тежкият дъбов кръст над гроба в самия край. Въпреки, че формално е мюсюлманин, въпреки че цял живот е мислил и действал като мюсюлманин, Колуньаа е погребан като християнин. В семейството му, от неговата баба се предава икона на Св. Богородица, кадилница и половин (половин, къде е другата половина?) епитрахил – вярата и църквата. Дедите му очевидно, освен християни, са били и свещеници. Тези реликви той дава на каракачанката Костанда, на православната Костанда да ги пази и тя ги запазва до края. И сякаш чуваме Св. Силуан Атонски с неговото парадоксално: “По християнски не може да се живее, по християнски може само да се умира”.

Когато Калуньо умира, погребват го между нея и Малката – земната любов и неземната любов, консумираната любов и любовта, до която не може, не смее, грях го е да се докосне с грубите си и грешни ръце. С едната е постигнал завършеност в плътта и живота, а с другата – в нематериалното и отвъд живота. Дали така, легнал в гроба между двете, Калуньо най-сетне е видял абсолютната Любов? Намира ли Калуньо себе си в смъртта? Простена и упокоена ли е душата му? Ето това е темата на книгата, а не Априлското въстание.

И сега на въпроса: ако не сте чели „Калуня-каля“ от Георги Божинов, заслужава ли си да я прочетете? Категорично. Книгата е написана много талантливо и четенето ѝ е истинско удоволствие. Нищо, че не е шедьовър.







[1] Причината да прочета тази книга беше, че ми я препоръча моят счетоводител. А разумните хора винаги се вслушват в препоръките на счетоводителите си.


Tags: , , , , ,

1 Коментар към “Изповядване на самотата”

  1. Владислав Георгиев каза:

    Невероятна книга! Прочетох я за ден и половина…На един дъх!

    Препоръчвам я!

    Мисля, че трябва да се включи в програмата по БЕЛ в 11 или 12 клас!

    Отлично представяне и опит за анализ!

Коментирай

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 5 other followers: