Да преглътнеш Достоевски

Ако не сте чели…

Conservative Quarterly, бр.1

Издание на ИДП




Излезе първият брой на Conservative Quarterly (CQ). Списанието е опит да се говори сериозно, спокойно и възпитано по теми, по които напоследък обикновено се крещи. Едва ли ще достигне до много масова публика, но пък не е и нужно. Тук представям своята статия в списанието, а тук – всички останали текстове. Сипете си правилно питие, защото текстовете са дълги :)


Да преглътнеш Достоевски


„За нас Достоевски не е „християнски гений“ и „национален писател“; за нас Достоевски се явява, в крайна сметка, герой на социалните битки на 19 век. … Достоевски е най-несъмненият, най-последователният, най-безжалостният поет на капиталистическия човек. Неговият труд не е смъртно ридание, а наша люлчена песен, която показва гниещия от жаркото дихание на капитализма свят.“[1]

Отто Каус

„Вярата в Бога и Провидението винаги е спасявала и поддържала Достоевски в трудните минути на личния му живот. И в своя мироглед Достоевски, като всеки истински християнин, е извеждал всички  световни ценности, придаващи смисъл на живота и обезпечаващи окончателната победа на доброто, от положението, че Бог съществува и че Той е Творец на света и Промислител.“[2]

Николай Лосский


Като изключим учените-литературоведи, останалото човечество по отношение на Достоевски се дели на четири основни групи. Първите са хора, които знаят, че Достоевски е велик писател, четат книгите му и изпитват удоволствие от това. Вторите са прочели поне една, а понякога даже и няколко негови книги, защото знаят, че Достоевски е велик писател и в умна и изискана компания с гордост казват: „аз съм чел Достоевски“. Те не изпитват удоволствие от четенето, а от прочитането. И това даже не е удоволствие, а удовлетворение от постигнатите с цената на воля, усилия и лишения резултати. Тези хора чувстват себе си мъченици и за по-големи мъченици признават единствено онези, които са успели да прочетат „Одисей“ на Джеймс Джойс. Третата група се състои от хора, които без да са го чели, знаят че Достоевски е велик писател и че е написал „Идиот“, „Братя Карамазови“ и, може би, „Ана Каренина“. Що се отнася до последната, четвъртата група, то тя е представена от лица, които просто знаят, че Достоевски е велик писател, но не са чели нищо от него, нито знаят какво е писал.

Какво е общото между тези четири групи? Очевидно общото е „знаят, че Достоевски е велик писател“. Това убеждение се е превърнало в общочовешка аксиома и подлагането ѝ под съмнение се счита за светотатство, на каквото могат да дръзнат само бунтовни авторитети от калибъра на Набоков, който, макар и може би импулсивно, заявява: „Безвкусицата на Достоевски, неговото безкрайно копаене в душите на хора с префройдистки комплекси, упоение от трагедията на погазеното човешко достойнство – на всичко това не е лесно да се възхищаваш“. (Набоков, 2006:438) Но цитираните лекции на Набоков за руската литература дори само с възмущението, което предизвикват, са изключение, което по-скоро потвърждава правилото, отколкото да го проверява: Достоевски е велик!

Да признаеш, че някой е велик обаче крие едно неудобство – трябва да признаеш, че си съгласен с него (макар че според мен не е задължително, но така е прието) и съгласявайки се, да се понаметнеш малко с крайчеца на неговото величие. Хубаво е да си мислиш: „Достоевски е велик, аз признавам това, следователно го разбирам, а щом го разбирам съм като него“. Но тук идва идеологическото неудобство. Може ли социалистическият човек да е като Достоевски, ако Достоевски е набожен монархист? Може ли западният човек да е като Достоевски, ако Достоевски гледа на „Великата“ Френска революция като на новоримски имперски опит за принудително съединение на хората, от който произлиза цялото зло на модерния „либерален“ свят?[3] (Бердяев, 1923)

Всяка власт се нуждае от идеология, която, дори и само формално, да ѝ дава право да бъде власт. Тази идеология може да бъде всякаква. Може да приема, че светът е грешен, че душата е безсмъртна и че нейното спасение е цел и смисъл на съществуването. Идеологията може да казва, че личната гледна точка е абсолютно пренебрежима на фона на обществената гледна точка, че личността е нищо, а родината (или класата, расата, нацията и т.н.) е всичко. И обратно, идеологията може да каже, че няма нищо по-важно от индивидуалността на отделната личност, от правото ѝ на самоопределяне и самоизтъкване дори по най-причудливи начини, че нейното персонално щастие (богатство, просперитет, благополучие) е най-голямата ценност и за постигането на тази ценност са оправдани всички средства, които не застрашават щастието на други безценни индивидуалности, че обществото е само средство за обогатяване на личността. Каквато и да е идеологията обаче, тя се нуждае от санкцията, ако не и благословията, на вътрешни и външни авторитети. Вътрешните авторитети, естествено, са умните хора, които участват във властта и за никого не е тайна, че говорят от нейно име и в неин интерес. Външните авторитети са личности, за които хората са се съгласили помежду си, че са източници на истина и мъдрост, без да е нужно да могат непременно да обяснят защо е така. Когато почти всички хора от поколения наред са обединени от схващането, че „Достоевски е велик писател“, то той автоматично става външен авторитет от гледна точка на идеологията на всяка власт. И колкото по-тоталитарна и нетолерантна е тази идеология, с толкова по-голямо насилие над умовете на хората моделира и нагажда към себе си личностите, позициите и възгледите на външните авторитети. Да впишеш Маяковски в революцията е лесно, да впишеш Достоевски е ценно.

Когато се срещат веднъж в Рим, Фадеев казва на Алберто Моравия: „Достоевски, разбира се, е руски писател, за когото и не следва да се забравя, но в същото време той е бил реакционер, защитавал е царизма и православието, бил е декадентски и индивидуалистически настроен писател, обърнат навътре към себе си“. (Моравия, 2014) В същата статия Моравия свидетелства как, макар да не признават, руснаците по времето на Сталин са отричали Достоевски и същевременно ги упреква, че не се сещат да го разглеждат като болшевишки писател, при положение че това е напълно възможно. Достатъчно е само да се погледне романът „Престъпление и наказание“. „Предполагам – пише Моравия, – че сталинистите са били отчасти прави да разглеждат Достоевски като свой противник (особено ако се има предвид романа му „Бесове“), но за много неща са бъркали. Да вземем например най-хубавия и най-известния роман на Достоевски „Престъпление и наказание“….Коя в случая е старицата-лихварка? По себе си тя олицетворява европейската буржоазия ….Макар и да не е чел Маркс и да приема себе си като свръхчовек, …Разколников е вече народен комисар в зародиш и е фактически първият народен комисар, излязъл от класата на интелигенцията.“ (Моравия, 2014) Разбира се, Алберто Моравия не толкова вярва в това, което говори, колкото се опитва да „подскаже“ на една идеология как може да превърне един признат и високо ценен външен авторитет като Достоевски в свидетел на собствената си правота. В обобщение италианският писател казва: „И така, в последните деветдесет години ние станахме свидетели на протичащото в Русия своего рода състезание между Достоевски и Маркс. Първия рунд спечели Достоевски, като създаде шедьовър; победител във втория рунд беше Маркс, доколкото неговите теории предизвикаха революция, но, струва ми се, третият рунд отново ще бъде спечелен от Достоевски… В крайна сметка…“ (Моравия, 2014)

Има, разбира се, много по-елегантни опити да бъде „синхронизиран“ Достоевски с възгледите на „новата ера“ в световната история. На проблема може да се погледне например така: вярно, творчеството на Достоевски е пълно с мрачен индивидуализъм, реакционерство, религиозност и монархизъм. Но това не е той! Това е неговият свръхреализъм, това е безпощадната точност, с която изобличава недъзите на обществото. „Като разглеждаме голямата по обем литература, посветена на Достоевски – пише Михаил Михайлович Бахтин, – се създава впечатлението, че става дума не за един автор-художник, пишещ романи и повести, а за цял ред философски изказвания на няколко автори-мислители – Разколников, Мишкин, Ставрогин, Иван Карамазов, Великия Инквизитор и др.“ (Бахтин, 1994)  Ето това е теоретичният фундамент, станал спасителен при преглъщането на Достоевски от страна на социалистическата литературна мисъл – в хора от гласове не можем да разберем кой е истинският Достоевски и кои са искрените му възгледи на гражданин и човек. Следователно е достатъчно да наречем отрицателен героя, който говори идеологически неправилни неща, да обвиним него, а автора да оставим чист и верен на историческия материализъм. Тоест казаното от Достоевски не е мислено от Достоевски и ние вече нямаме нужда да го заклеймяваме като враг на революцията и пролетариата. Това откритие Бахтин нарича „полифоничен роман“ и впоследствие то ще се изучава в университетите като изключително напредничава иновация. Бахтин дава на Достоевски „-дицея“, както Достоевски дава теодицея (оправдание за съществуването на злото по света) на Бог в своето творчество. Бахтин дава на Достоевски „оправдание“ за това, че Достоевски е Достоевски и като такъв рядко и трудно успява да влезе в съзвучие с философските възгледи на „модерните времена“.

Разбира се, теорията за „полифоничния роман“ далеч не е единственото средство да бъде оправдан клетия, макар и по всеобщо мнение велик, външен авторитет. Съвсем не е нужно страхливо да се преструваме, че нещата, които е казал, уж не ги бил казал той, а ги били казали неговите лоши литературни герои – толкова реалистични, че чак имат свое собствено съзнание и водят свой собствен живот, ръководен от тяхна собствена воля – пълноценна и изцяло независим от волята на автора. И без друго тази идея е глупава, защото всички литературни герои по света говорят това, което ги кара техният автор да говорят, а то е, което той мисли. С очевидната симпатия или антипатия към някой герой авторът много ясно дава да се разбере дали е съгласен с него, дали одобрява възгледите му, дали в крайна сметка това са неговите собствени възгледи или не. И нека да не се излиза с изтъркания номер, че авторът създава персонажа, само доколкото казва какъв е той по характер и убеждения, а после го оставя да се развива сам според тях! Достоевски не е хитър кукловод на литературните си герои, а най-обикновен продукт на своята тревожна и несправедлива епоха. Той не е откривател на нов вид роман, просто дъската му хлопа. „Достоевски, бидейки син на своя век и отразявайки в себе си тази колосална етическа разруха, която пъстротата на капиталистическите отношения, бурно нахлули в дореформирана Русия, поражда, се явява художествено огледало, в което това разнообразие намира своето адекватно отражение.“ (Луначарский, 2013) Тази безапелационна, обективистична и материалистическа гледна точка принадлежи на тежката фигура на съветската хуманитаристика Анатолий Луначарски. За него цялата работа е в детерминизма – този универсален код за разгадаване на иначе не дотам сложната човешка душа. Достоевски е продукт на своята среда и на своята епоха. Объркан и раздиран от нахлуващите капиталистически противоречия. Разслоението в несправедливото капиталистическо общество поражда множество противоречиви гледни точки, които на Бахтин му приличат на „полифония“.

Достоевски не е виновен за своята идейна неориентираност не само по обективни исторически причини, но и по причини от субективно-личностен характер. Защо Достоевски е такъв? Ами, много ясно! Той просто е психично болен, обяснява Луначарски. Страдал е от раздвоение на личността, откъдето и всички тези негови ужасяващи видения. „Епохата, може да се каже, е била осеяна с трупове и полутрупове, от които някои се съпротивлявали и били сломени, а други се приспособили, останали живи, но били осакатени, придобили ярко изразени патологични черти…. На марксистката литературна критика ще ѝ се наложи да се вслуша в изводите на съвременната психиатрия, която на всяка крачка открива тъй наречените болезнени явления в литературата.“ (Луначарский, 2013) Така че Достоевски, убеден е Анатолий Василиевич, не е виновен. Той е осакатен от капиталистическата действителност, в която е имал неблагоразумието да се роди и която даже го е умопобъркала. Положението му допълнително се утежнява и от факта, че е попаднал под влиянието на Православието, което е „основна форма на заблуда на некултурните маси“. (Луначарский, 2013)  Иначе той си е добър руски писател и затова всички го харесват. Защото с вярата си, че любовта и братството „все някога ще победят държавата и основаното на частната собственост общество“ (Луначарский, 2013) Достоевски, макар и луд, макар и монархист-епилептик, макар и мракобесен християнин, все пак дълбоко в себе си е социалист!

В България официално Достоевски чак умопобъркан не сме го изкарали, въпреки че при подхода си към него здраво стъпваме на поставилия му тази диагноза Луначарски. Напротив, приемахме го като светило на руската класическа литература, която, макар и не така съвършена като съветската, пак е достатъчно ценна, само защото е руска и е дореволюционна, което я прави почти революционна. Спрямо съвършената съветска литература, руската се приемаше горе-долу както се приема Старият завет къмто Новия – вярно, Боговъплъщението още не се е състояло, но Свети Дух вече говори чрез пророците. Такова беше преобладаващото мнение за Достоевски и човек трябваше сериозно да прочете произведенията му, за да се учуди как така цензурата го е пропуснала, как го е изтървала! Толкова политически неправилен е той всъщност.

У нас оправданието на Достоевски отива една крачка по-далеч. Въпреки всички свои недъзи, оставени от историко-социалната среда, той дълбоко в себе си е не само неосъзнат социалист, както доказва Луначарски, но и неосъзнат атеист. Това го прави още по-приемлив за „прогресивната“ литературна теория. Много по-късно от Луначарски, в годината на Оруел (1984) Стоян Каролев пише: „Това, което дяволът смята за жизнена необходимост — човешкото „осанна“ да преминава през горнилото на съмненията, е „осъществено“ от Достоевски. Писателят се позовава на тези именно думи на Ивановия двойник, когато се защитава от обвиненията в „ретроградна вяра в бога“: критиците му не са и сънували „отрицание с такава сила“, каквото е изживял той; „и в Европа няма и не е имало толкова силно изразени атеистични възгледи“, каквито съдържат някои глави на „Карамазови“; сам той, Достоевски, не е „повярвал като дете в Христос“ — неговата „осанна“ е преминала „през голямото горнило на съмненията“, „както казва в същия роман дяволът“. Всъщност колкото и минути на пълно спокойствие, на спокойна вяра да му е изпращал — според една негова изповед — бог, това са били именно само минути: до края на живота му борбата между вяра и безверие продължава в душата му, макар, общо взето, Достоевски да е бил по-често и по-близко до вярата, а Иван Карамазов — до безверието… И у героя, и у автора вярата или жаждата за вяра е свързана с мисли (от които човекът на духа не спи, а може и да полудее…) не толкова за „отвъдния“, колкото за „отсамния“, земния живот.“ (Каролев, 1984)

Сега вече като доказан социалист и атеист, макар и не съвсем осъзнат и в духа на мрачната дореволюционна епоха, Достоевски става още по-„правилен“. Дали е полифоничен или не, вече няма решаващо значение. Сега вече Иван Карамазов е добре да стане не чак толкова отрицателен герой, а даже донейде положителен, защото близостта му с дявола е своего рода богоборчество и революционност. Полезно е в неговите атеистични тревоги и съмнения да провидим т.нар. „атеизъм“ на самия Достоевски. Това е голяма цел, в чието име вече можем да пожертваме и „полифонията“.

Разбира се, да изкарваме Достоевски социалист е злонамерено и манипулативно. Общността между хората и отговорността им един към друг все още далеч не е социализъм. Съборността на хората, в която на всеки един човек е дадено цялото достойнство на общността, а не само частица от него, няма нищо общо със социалистическия колективизъм, защото „…само разумът, науката и реализмът могат да създадат единствено мравуняк, а не социална „хармония“, в която да живее човек“. (Достоевский, 2006)

А пък да се опитваме да изкарваме Достоевски атеист е направо смешно. Такава хипотеза не само прави невъзможно стигането до адекватни изводи, но и обезсмисля всички усилия да се подходи към автора и неговото творчество с надежда за някакъв положителен резултат. Достоевски не само не е атеист, но той е дълбоко религиозен човек. И не просто религиозен, а християнин. И не просто християнин, не християнин „по принцип“, не изповядващ някакви „абстрактни“ християнски ценности, а православен християнин. Той не благоговее пред Христос като пред „въплътен идеал“, както се опитва да твърди Стоян Каролев във вече цитирания послеслов, а благоговее пред Него като пред Богочовек. Какво означава „въплътен идеал“? Защо този мъгляв термин се появява на мястото на пределно ясното „Боговъплъщение“? Единствено в неубедителен опит да се прикрие очевидното, а именно че „…за автор като Достоевски вярата не е някаква отделна и независима област – тя е жизнената основа, формираща както личността и мирогледа, така и творчеството.“ (Нейчев, 2002)

Моралът на Достоевски, възгледите му за живота, света и човека, даже и художествените му средства, неговата поетика, не могат да бъдат разбрани и е погрешно да бъдат разглеждани извън презумпцията, че Достоевски е дълбоко религиозен човек. Да, Достоевски е велик писател, както вярват всички, но той е велик не в качеството си на продукт на своята епоха, не като художник на полифоничния роман, не като интуитивен социалист и атеист, даже не като полудял по специфичен начин след сблъсъка си с капитализма, а именно в качеството си на творец – православен християнин. Той не е психолог и не конкурира в тази област ревнивия гений Набоков, като се „рови в душите на хората“. Той е „пневматолог“, неговата област е не душата, а духът с безкрайните му дълбини, където той среща Бог в безкрайната си и абсолютна свобода. (Бердяев, 1923)

Когато изследва метафизичната поетика на късния Достоевски, Николай Нейчев открива у него не само ревността на вярващия мирянин, но и сериозни теологични познания. Той не само изповядва иконопочитанието, но е запознат и с каноните на иконописта. Знае, че за разлика от светската живопис, в иконите няма един единствен център на перспективата, а много центрове – израз на смирението и пълното обезличаване на художника в знак на уважение към различните хора, които ще гледат иконата, за да надникнат през нея в Царството Божие. Именно това множество на убежните точки в композицията на иконите е пренесено в творбите на Достоевски и именно него забелязва Бахтин и нарича „полифония“.

Очевидно запознат с Мистагогията на Св. Максим Изповедник, Достоевски приема християнския храм като най-сложния символ, средство за познаване на непознаваемото, връзка между материалния и духовния свят, между сетивното и умопостижимото познание. Според Николай Нейчев писателят заимства даже архитектурните принципи на храмостроителството, за да пренесе пропорциите и символичното му значение в литературните творби. Така не само отделните романи са построени като храмове, но и цялото Петокнижие („Престъпление и наказание“, „Идиот“, „Бесове“, „Юноша“ и „Братя Карамазови“) е една свръхтворба, ориентирана по хоризонталата между нартекса и абсидата на храма, а по вертикалата – между купола и криптата. Нейчев е забелязал също така, че ключовата, повратната точка във всеки роман – пророческият сън на героя – неизменно се намира на онова място в тялото на текста, което съответства на купола в структурата на храма. А сънят е важен, защото идва не от ума, а от сърцето – известна на Достоевски теза в пълно съзвучие с много по-късните търсения на Светителя Лука Войно-Ясенецки в неговата книга „Дух, душа и тяло“.(Лука, 1997)

„Антропологичната система на Достоевски – пише Николай Нейчев – намира точно съответствие със светоотческото учение и по-конкретно с подвижническата практика на исихастката духовна аскетика, която писателят е познавал в детайли. Очевидно в своята антропология Достоевски заимства структурата и целия словесно-понятиен апарат на светоотческата литература, без да се опитва да интерпретира или променя неговите смислови параметри.“ (Нейчев, 2002)

Тоест, в своето творчество Достоевски не е просто „вярващ човек“ и „православен славянофил“, а теоретично (догматично и канонично) подготвен интелектуалец, познаващ в тънкости доктрината на християнската църква с цялата ѝ сложност, парадоксалност и неземност. „Неговото творчество е знание, наука за духа.“ (Бердяев, 1923) Това е единствената гледна точка, от която можем да разчитаме на правилно разбиране на Достоевски и неговото изключително сложно, символично и красиво творчество.

Стигнали до този извод, вече лесно можем да изследваме героите и философията на неговите произведения, като погледнем проблемите на тяхното съществуване и на тяхната етика в един повече от триизмерен контекст и с едно малко по-различно от общоприетото в ежедневието разбиране за доброто и злото, за морала и свободата.

Мнозина обвиняват Достоевски, че е неморален и че е нихилист, защото за него доброто и злото винаги вървят заедно, защото той понякога казва, че не може да обича хората, без да ги мрази, а в омразата му към тях винаги има любов. Тази привидна парадоксалност отвежда към илюзията за отричането на морала изобщо, защото в най-популярното схващане любовта е добро, омразата е зло, те стоят на два противоположни полюса и сливането им, както и преминаването на едното в другото са трудно мислими. „Достоевски никога не е искал да учи човечеството на доброта и човечност – казва Пергамският митрополит Йоан (Зизиулас). – Достоевски никога не е бил моралист, даже обратно: бихме могли да кажем, че в цялото си творчество съзнателно и систематично той се бори с морала и то по много провокативен начин… Както на ниво общи етични принципи, така и на ниво характери Достоевски категорично отхвърля разграничаването между добро и зло, т. е. отрича самата основа на етиката.“ (Бердяев, 1923) Тези твърдения веднага ще шокират всички, които знаят, че сърцето и съвестта на човека са способни да правят разлика между добро и зло и след като я направят, не само имат правото, но имат и задължението да изберат едно от двете, защото средно положение няма – всичко, което не е добро, е зло; отсъствието на добро вече е зло, тъй както мракът е отсъствие на светлина, а смъртта е отсъствие на живот.

Но в тази категоричност, в тази ярка биполярност се явява Дмитрий Карамазов, за да каже: „Бях пропаднал нещастник, но обичах Бога… Добро и зло са в чудовищно съжителство у човека”. (Достоевски, 1984) Какъв е Дмитрий – добър или лош? Кой е по-близо да спасението си – покаялият се грешник, извършил чудовищни дела, или самодоволно дремещият в благополучие, който се е опазил от формален грях, но никога не е извършил нищо добро, никога на е жертвал нещо от себе си за Другия и сърцето му никога не е трепвало от жалост и състрадание?

Тъй като е трудно да се отговаря на такива въпроси, очевидно всички герои на Достоевски са едновременно и добри, и лоши, и това е така, защото и живите хора са такива. Излиза, че според Достоевски няма начин доброто и злото да бъдат разделени, колкото и това да противоречи на очевидната двоичност на света, в който живеем – в него доброто и злото са изконно разделени, те съществуват самостоятелно и са в борба; злото може временно да надделява, но крайната победа ще бъде на доброто, защото то винаги е повече – Бог е абсолютното добро, но същевременно Бог е нещо, „от което не може да бъде мислено нищо по-голямо” (Кентърбърийски, 1968) и според това, което наричат „Оригенова ерес“[4] или апокатастасис, всички ще бъдат опростени, за да се върнат при Създателя си. Някога. Може би след вечността. Тоест и доброто е нещо, „от което не може да бъде мислено нищо по-голямо“, следователно е по-голямо и повече от злото. И въпреки това у Достоевски няма изцяло положителни и изцяло отрицателни герои, независимо че княз Мишкин е опит да се създаде „идеалният“ положителен, а Иван Карамазов – „идеалният“ отрицателен характер в литературата. Това е така, не защото Достоевски отрича обективното съществуване на доброто и злото или пък непрестанния сблъсък между тях, а защото, както казва митр. Йоан: „като отрича етиката, която разделя хората на добри и лоши, той разтърсва високомерието на хуманизма, вярващ, че злото може да изчезне от света чрез морала. По този начин Достоевски богословства по светоотечески: спасението на човека не може да произлезе от самия човек, а само от Бога.“ (Митр. Йоан (Зизиулас))

Това, което не може да разбере Великият инквизитор (може би защото е католик), а за Достоевски е основополагащо убеждение, е, че „най-голямата сила, която ръководи и насочва човешкото съществуване е свободата“. (Митр. Йоан (Зизиулас)) Човекът се нуждае от свобода, за да може да направи избор. Ако не е имал възможност за избор, то неговите постъпки не могат да бъдат нито хвалени, нито порицавани, защото ще бъдат заслуга или вина на някого другиго. Бог не желае никой да отиде при Него насила или от страх, а само доброволно, осъзнато и с любов. Свободата е единственият инструмент за спасение. И като такъв е най-големият източник на страдание за хората. Свободата е тази, която кара човека да се пита кое е добро и кое зло, правилно ли постъпва или греши. Свободата е и тази, която го кара да причинява страдание и на другите. Свободата не се подчинява на логиката, тя не се ограничава в таблички, в които две плюс две винаги е четири. Свободата не се подчинява и на морала до такава степен, че понякога изправя човек не пред избора между добро и зло, а пред избора между битие и небитие, пред хамлетовското „да бъдеш или да не бъдеш“. Бог е добро, но преди всичко Бог е битие. Извън Него няма битие, защото извън Него няма нищо, тоест извън него има небитие. Според митр. Йоан „Достоевски полемизира с етиката по една единствена причина: защото тя, както и логиката, отнема от човека най-важната му характеристика, благодарение на която той се отличава от животните – неговата свобода.“ (Митр. Йоан (Зизиулас))  Всъщност Достоевски не полемизира с етиката, а с нейната относителност, за да защити абсолютността на естествения нравствен закон и обективността на категориите „добро“ и „зло“. Те трябва да се осъзнаят като абсолютни, за да може свободата да направи избор между тях. Този избор е мъчителен и ражда страдание. Страданието е нормалното състояние на човека, колкото и еретично да звучи това в един свят, в който хората си слагат упойка, когато си правят пломби на зъбите, и се ужасяват при мисълта, че на някого може да се наложи да страда. Страданието обаче е важно, защото ражда състрадание, което е страдание заради страданието на някой друг. Състраданието е породено от любовта. Състраданието извиква желание да поемеш чуждото страдание, да го изкупиш със своето в името на спасението на Другия. Това е спасителната саможертва, получила своята абсолютна форма в чудото на Боговъплъщението, кръстната смърт и възкресението за нов живот в новия век.

„Приемането на кръста означава отъждествяване с всички страдащи, поемане на отговорност за цялата болка на творението, отъждествяване до смърт. Само така идва спасението от злото – не с помощта на морала и логиката, но с любовта, която жертва себе си. Тук не става дума за мазохизъм, защото този, който се жертва, не изпитва от това самоудовлетворение. Единственият начин да бъдат победени злото и самата смърт е да ги поемеш доброволно върху си, и то заради другите.“ (Митр. Йоан (Зизиулас)) Свободата дава възможност за избор, но в крайна сметка изборът се прави със съвестта и сърцето. Ето как стремежът към добро води до необходимостта от избор, който е толкова тежък, че неминуемо поражда страдание. В духовен план това страдание е смърт, без която е невъзможно повторното раждане на новия човек за вечен живот в новия век. „Така че за Достоевски крайното благо е отвъд страданието. Кръстът трябва да бъде преодолян от възкресението. В Царството на Бога няма място за болката. Любовта прегръща страданието, не за да му придаде метафизично съдържание, а за да го превърне в радост.“ (Митр. Йоан (Зизиулас)) В този смисъл творчеството на Достоевски е ни повече, ни по-малко от литературен израз на богословското схващане за Домостроителството, за Божия промисъл и за Спасението.

Затова всички герои на Достоевски сякаш пътуват нанякъде. Тук не се говори просто за „добро“, което наистина от определена гледна точка и в определен контекст може да се разглежда и като относително. Тук се говори направо за Царството Божие като цел на съществуването. Това е битието в книгите на Достоевски и така трябва да се разбира, за да добие смисъл и да може да се обясни. Всякакви детерминизми, „отражения на епохата“ и „полифонии“ не водят доникъде.

Мнозина казват, че Достоевски е труден автор, че се чете мъчително, че не всеки може да го разбере, че може да е голям мислител, но слаб писател, който не успява да подреди мислите и откритията си в лека и удобна форма. Ако има нещо трудно при Достоевски това е неправилният подход към него, често налаган съзнателно и злонамерено по идеологически причини. От грешен ъгъл всичко е трудно обяснимо. Трудно е да обясниш боксьора, ако предварително си приел, че е балерина. Трудно е да обясниш и Достоевски, ако предварително си приел, че е някакъв вид критически реалист, осакатен до лудост от капиталистическата действителност, в която по случайност е бил принуден да живее, но въпреки нея дълбоко в себе си е останал полуосъзнат социалист и атеист.

Достоевски не е удобен нито за тоталитарната държавна идеология, нито за комунизма, нито за либерализма, нито за която и да било друга доктрина, за която материалният свят е безкраен в пространството и времето, историята е циклична и се твори от масите, а човекът започва с биологичното си раждане и свършва с биологичната си смърт. Не е удобен, но по задължение трябва да бъде преглътнат, защото е прекалено голям, за да бъде заобиколен или пък да бъдат накарани хората да си затворят очите и да се правят, че „такова животно нема“.

Каквото и да се говори за този писател, никой не може да отрече, че в него има огромна притегателна сила, която кара най-различни хора с една и съща увереност да заявяват: „Достоевски е велик“. Тази сила е силата на истината. Истината обаче, макар че е една и единствена, не винаги е описуема, защото не е сетивно, а умственопостижима. Често даже не е и такава и затова се мъчим да я направим описуема чрез символи. Затова я търсим през очите на великите творци, а те я рисуват с багрите и понятията на собствения си светоглед. Този светоглед може да бъде поетичен, модернистичен, абстрактен, фундаментален, окултен, магичен, научно-фантастичен, само научен или само фантастичен. Във всички случаи обаче целта е една: да построим система от символи там, където няма понятия и думи.

Мирогледът на Достоевски е християнският мироглед. Не просто „нравствената система на християнската цивилизация“, не просто „обичай ближния и уважавай личността му“, даже не просто някакво християнство по принцип с католически тоталитаризъм и протестантски анархизъм. Мирогледът на Достоевски е православен и почива на догмите на църквата. За него историята има свое начало и е устремена като стрела към своя край.           Светът е творение, в което злото е проникнало по Божие допущение (не благоволение), а човекът е „образ“, който има свободата и целта да се превърне и в „подобие“. Това е възможно чрез кръстната жертва на въплътеното Слово и спасителното за всички възкресение на Богочовека. Човекът трябва да пребори своята гордост и своеволие, за да наследи Царството Божие.

Ето така гледа Достоевски на нещата и от тази гледна точка създава забележителните си литературни произведения. От същата гледна точка може да бъде разбран и „преглътнат“ и това „преглъщане“ не само няма вече да бъде мъчително, но ще донесе и душевна радост.


Литература

Архиепископ Лука (Войко-Ясенецкий), Дух, душа и тело, Православный Свято-Тихоновский Богословский Институт, Москва, 1997

Бахтин, Михайл, Проблемы творчества Достоевского, Киев, 1994

Бердяев, Николай, Мiросозерцанiе Достоевскаго, The YMCA Press Ltd., Прага 1923

Достоевски, Фьодор, Братя Карамазови, Събрани съчинения в 12 тома. Том IX, Народна култура, София, 1984

Достоевский, Фьодор, Записки о русской литературе, Эксмо, 2006

Каролев, Стоян, Братя на човека, Послеслов към „Братя Карамазови, Ф. М. Достоевски. Събрани съчинения в 12 тома. Том IX, Народна култура, София, 1984

Кентърбърийски, Анселм, ПрослогионS. Anselmi Cantuariensis Archiepiscopi Opera Omnia, vol. 1-3, ed. F. S. Schmitt, Stuttgart-Bad Cannstatt, 1968

Моравия, Алберто, Дуелът на Маркс с Достоевски, Санкт-Петербургские ведомости, бр.  № 107/16.06.2014

Набоков,  Владимир, Лекции по русской литературе: Чехов, Достоевский), Гоголь, Горький, Толстой, Тургенев,, Москва, Независимая газета, 1996

Нейчев, Николай, Метафизичната“ поетика на късния Достоевски, Руска литература XIX и ХХ век, университетски учебник, Хермес, 2002



[1] Kaus О. Dostojewski und sein Schicksal…, S.62 — 63; източник: Глаголев Н.А. „Луначарский читает Достоевского и Бахтина. Опыт объективного комментария“ Всички цитати до края с в превод от автора.

[2] Лосский Н. Достоевский и его христианское миропонимание. Ню Йорк, издателство „Чехов“, 1953


[3] По времето, когато изповядва тези възгледи за Френската революция, Достоевски все още не познава марксизма.

[4] Според Ориген очистването и усъвършенстването на душите продължава и след смъртта. Като изхождал от представата за любовта Божия, за която няма неизцерими болести на тварите, и от представата за свободата на волята на разумните същества, Ориген отричал вечността на греха и наказанията. Той признавал всеобщия апокатастасис, т. е. възвръщането на човека и света към първоначалното им състояние, възстановяването им в първоначалната чистота и съвършенство. Всички духове, без да се изключва и дявола, в продължение на много години ще се разкаят, ще се очистят от незнанието и греха, ще се съединят с Логоса. Тогава Бог ще бъде „всичко във всички“ (1 Кор. 15:24)


33 коментара към “Да преглътнеш Достоевски”

  1. anonymous каза:

    всъщност има и пета група – тези, които многократно са се опитвали да четат достоевски и не са успели.

  2. Хаджидончо каза:

    някакви препоръки за това в каква последователност е най-ползотворно да се премине петоснижието, или това няма такова значение

    • Sulla каза:

      Ами, най-добре по реда на написването, защото той отбелязва и духовното развитие на писателя:

      1. Престъпление и наказание – 1866;
      2. Идиот – 1869;
      3. Бесове – 1872;
      4. Юноша – 1875;
      5. Братя Карамазови – 1880.

  3. Хаджидончо каза:

    всъщност, повечето хора, които считат Достоевски за велик писател и са чели книгите му изобщо не правят връзка между литературната му великост, това че е добър писател и религиозните му възгледи, това че е адския християнин, адски християнин, нали, като еманация на християнско светоусещане. Впрочем, Сула, Вие наистина ли вярвате в свръхестественото – това че на компютъра Ви могат да му пораснат крила и да литне към небето в пълното неглиже, че взема със себе си файловете Ви с религиозни дописки или просто приемате православното християнство като философско учение от морална стойност, което е полезно за човечеството? Знам, че няма да ми отговорите, но точно в това е забавното, мога да си пиша колкото си искам без ответ.

    • Sulla каза:

      Защо да не Ви отговоря, макар че не питате кой знае какво.

      1. За хората, които не правят връзка между литературата на Достоевски и християнския му мироглед. Сигурно тези хора не правят връзка и между музиката на Бах и християнския му мироглед, но и литературата на Достоевски, и музиката на Бах са такива именно заради мирогледа на авторите си. Тоест, който харесва Достоевски, Бах или който и да било от десетките хиляди вдъхновени от християнството творци на изкуство – харесва истините, които изповядва християнството.

      2. Дали вярвам, че на компютъра ми могат да му пораснат крила. Не, не вярвам. Дано и Вие не вярвате подобни неща за вещите си. Но щом става дума за вяра, много лесно е да се отговори в какво вярва един християнин – изписано е ясно в Никео-Константинополския Символ на вярата.

      3. Дали приемам православието като „философско учение от морална стойност“ (каквото и да означава това). Да, част от православието е философия. Но по-голямата част е църковност. Църквата се грижи за Преданието, за запазването му в чист и неизопачен вид и в отслужването на тайнствата, най-вече на тайнствата Кръщение и Евхаристия. Църквата, може да се каже, е живата пресечна територия между материалния и духовния свят.

      Ако Вие не признавнате съществуването на духовен свят, то не мога да разговарям за богословие с Вас, тъй както не мога да разговарявм за математика с човек, който не признава четните числа, а само нечетните.

      • Хаджидончо каза:

        Да, наслаждението, което изпитваш докато гледаш чифт голи женски крака как се разхождат, и което никога не се материализира, но въпреки това си е наслаждение е изцяло духовно. Вярвам в душата, както вярвам в съзнанието, в ума, в същността. Вярвам в душевната същност на няколкосекундния поглед с жена при разминаване, след който не остават никакви реални последици, но въпреки това е създадена цяла „магия“, и в това няма нищо тайнствено, нищо мистично, нищо църковно. Вярвам в неограниченото въображение на таланта, който е създал компютъра, стократно надвишаващо всякакъв фантастичен сюжет, при който биха му порасли крила, с които литне към небето.

        Нима мислите, че човешкият ум не може за узрее за духовното, за морала, без църквата. Та нали именно църквата е породена вследствие на такова узряване. Не мислите ли, че Бог е просто помощно колело в етапа от развитието на малчугана да кара велосипед. След този етап обаче помощното колело е пречка тъй като не позволява висока скорост и острота при вземането на завои.

        Оня ден даваха по телевизията как на група прасета пускали музика и те предявили явни предпочитания за класическата музика пред хардрока, чувствали се спокойни и наддавали на килограм. Тъй като най-вероятно е имало и Бах, се питам дали прасетата са прозряли християнското светоусещане на Бах за да могат да му се изкефят така, Вие как мислите?

        Хубаво е да разбера, че не вярвате в свръхестественото, аз също.

        • Sulla каза:

          За това в какво вярвам ви приложих линк. Отворихте ли го?

          • Хаджидончо каза:

            Разбира се. Ама ми се стори малко абстрактно и достъпно за всевъзможно тълкуване, както при Библията, така че да се напасне към всяка едн битовинка.

            Например:

            „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител“ – може да се има предвид Бойко Борисов, тъй като в момента той е отеца на нацията и действа нещата според каноните на имиджа/Библията

            или пък:

            „И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца“ тук явно се назовава или тълкувателно се назовава Росен Плевнелиев, тъй като той е роден от настоящия ни Отца и е нещо като Втория главен.

            Това горното е в кръга на необходимия майтам. Нима сам Господ не би искал да се майтапим с него, с което ще подчертаем великодушната му същност, продължавайки да припкаме ведро, ненаказани от сарказма си към Него, с което ще се потвърди одобрението Му.

            Сега сериозно: Какви са практическите измерения на тези Ваши вярвания? Тъй като вярата е реална и трябва да води до реални резултати.

            Иначе и аз вярвам в прераждането, при необходимото съответно тълкуване. Човекът се превръща в тор за следващите поколения. Те изсмукват жизнените свойства на тази тор и по този начин я вкарват в живота отново, чрез себе си. Когато някой прочете написаните от Вас книги и стигне до умозаключение, което ще му помогне да създаде на свой ред нещо ново. Това ще бъде Вашето прераждане. Това е прераждането, в което аз вярвам и това са неговите практически измерения.

            • Sulla каза:

              Само заради една думичка при латинския превод на Символа (filioque), на която Карл Велики много държал, през 1054 г. християнският свят се разделил на православен и католически. По-късно, когато католицизмът продължил да се отдалечава от православието, се обособило протестантството като реакция срещу него. В резултат днес Северна Америка е преобладаващо протестантска, Южна Америка е преобладаващо католическа, а Евразия е преобладаващо православна.Всичко това заради една единствена думичка в Символа. А Вие го пренаписахте целия! Възхищавам Ви се :)

              Що се отнася до вярата Ви в прераждането и самочувствието Ви на тор за следващите поколения, мога само да напомня, че човекът има две неща – безсмъртна душа, за която да се грижи, и свободна воля, с която да взима решенията си. Защото ако решенията не са взети свободно, после човекът не може да очаква нито похвала, нито осъждане за тях. Свободата е голям дар и голяма отговорност. Така че вярвайте в каквото искате :)

              Между другото, това последното, за свободата, е основната тема, темата на темите при Достоевски. Спомнете си Великия инквизитор от „Братя Карамазови“. Та, ако ще преглъщате Достоевски, ще трябва да започнете оттук :)

              • Хаджидончо каза:

                Аха, сега разбрах, значи великата идея в безсмъртието се корени в това, че човекът по принцип е егоистично прасе и не би си давал зора да се труди и да създава блага за единия живот – там някакви си 50-60г., затова му се казва, че животът всъщност е безкраен и тогава той е склонен да направи компромис със себе си и от време на време да поработва нещо. Хитро. И естествено не се стърпяхте да не пуснете лека ирония за торта, колко типично и колко очаквано, но без дори да се замислите какво всъщност означава това. Аз имам самочувствието да живея и без да чувствам, че съм безсмъртен. Това е проблем за някои хора, включително и за Вас явно, но звучи доста жалко, признайте – ако не съм безсмъртен отказвам да живея, егати бебешкия ултиматум. Сигурно сте чувал за гена на информацията предаван през поколенията и еволюиращ в хода на развитието на цялата човешка цивилизация – въведен като понятие и идея от Ричард Докинс /поинтересувайте сеhttp://lammothsblog.blogspot.com/2015/05/blog-post.html/, ето това е безсмъртие.

                Не разбрах какво съм успял да пренапиша.

              • Хаджидончо каза:

                И само да Ви кажа, че духовният свят не е патент на църквата за да си го присвоявате и да казвате, че тия за които Бот не е единствен пътеводен смисъл в живота вярват единствено в материята и отричат полвината Свят, духовният свят е неотменима част от човешката същност и е зародена далеч преди на някой да му се оформи понятието за надземни сили с разум понеже не е можел да си обясни причината за изгрева и залеза на слънцето. Нали, като не можеш да си обясниш нещо започваш да измисляш, вадиш помощното колело, понеже разумът не търпи празнота, Вселената не търпи вакуум. Между другото прави ли Ви впечатление, че степента на религиозност у хората е пропорционална на степента им на необразованост. В тоя смисъл, как мислите, ползотворно ли е човечеството като цяло да ограничи стремежите си за постоянно нарастване на образование в идеята да се запази и съхрани религиозното му чувство.

              • Хаджидончо каза:

                Когато спорят човек осланящ живота си на религиозните догми и такъв, който не го прави, първият заявява следното в спора: „ето виж, така го пише в Библията, написано е тук в Библията, какво спориш“, другият казва: „не, нещата са така и така, защото аз мисля така, това е моето мнение по въпроса и това са моите аргументи“. Човекът с Библията не мисли, защото тази необходимост е запълнена с написаното в нея. Та и Вие така господин Сула, аз Ви представям лично мнение и агрументи по дадени въпроси, Вие ми противопоставяте „изписано е ясно в Никео-Константинополския Символ на вярата.“ Като заявявате със зъвидното самочувствие и увереност „изписано е ясно“. Догми, рамки, формулировки и нищо лично по въпроса, пълна липса на лична мисъл и виждане.

  4. Sulla каза:

    Догмата е нещо много хубаво. Стотици пъти за предпочитане пред свободните съчинения на самовлюбени и самозабравили се либерали.

    • Хаджидончо каза:

      Шах. Така, супер. Сега си представете кое е по-страшното, самозабравил се либерал в либерален свят или самозабравил се догматик в свят подчинен на догмите /тук нямам предвид догми единствено в религиозен смисъл/. Всъщност няма какво да си представяте, има достатъчно исторически факти за самозабравили се догматици – всякакви политически, идеологически и религиозни диктатори – догматици, които интерпретирайки догмата в своя угода и ползвайки се от сковаващото й въздействие спрямо обществото действат на принципа всички са равни, но някои са по-равни от другите. И мат.

      Мерси за вниманието.

    • Хаджидончо каза:

      Сула, между впрочем, разбирам на какво се дължи ортодоксалното Ви опиянение по Господ, всъщност защо точно ортодоксално не знам, навярно понеже Ви е наследствено от няколко поколения назад и сте решил, че е непрактично да го сменяте, Дължи се на това, че Господ дава сигурност, дава усещане за стабилност и смелост, че не вървиш сам по пътя си, че някой ръководи стъпките ти, че някой бди над това да не се изсипеш по лице на асфалта пред теб, въпреки, че когато това се случи обикновено (разбирай винаги) е плод на тънък Божи промисъл, че нещо си се объркал в следването на „Никео-Константинополския Символ на вярата.“, че огромният и ужасен свят е опитомен и натъкмен лично за особата ти, че нищо лошо няма да се случи, а само някои превратности – Божи промисъли, които ще те направят по-силен и мъдър и всезнаещ, което пък ще ти даде основанията да бъдеш надменен и подигравателен с неверниците, а това е супер, ха ха ха.

      Та въпросът беше за сигурността, това е основната нужда, която Бог запълва. Това е понятието, това е представата, която човешкият ум, на чисто физическо ниво е родил, за да си осигури тази сигурност. Това е физическа, неволева реакция на мозъка, също както при много силна и внезапна болка тялото изключва, изпада в безсъзнание за да се защити. Чиста, физическа реакция на тялото на ниво биология.

      В този ред на мисли, по въпроса за сигурността, препоръчвам Ви да прочетете следните книги, от които ще съумеете да изградите истинско, осъзнато и обосновано чувство на сигурност:

      – „Надхитрени от случайността: скритата роля на случайността в живота и на пазара“

      – „Черният лебед: влиянието на слабо вероятното в живота и на пазара“

      – „Антикрехкост: как да извлечем ползи от хаоса“

    • Хаджидончо каза:

      Нека да синтезирам гореказаното вкратце:

      Бог е проекция, представа, понятие произведени от съзнанието на човека като реакция на мозъка срещу несигурността. Съответно и обещанието за безсмъртие е реакцията срещу фундамента, еманацията на несигурността в живота – смъртта. Какво повече му трябва на човек от това някой да му осигури пълната липса на несигурност. Това е перфектната застраховка, перфектният маркетинг за привличане към „нашата“ застрахователна компания.

      • Sulla каза:

        Човек може да Ви остави и дълго ще си говорите сам :D Впрочем, замисляли ли сте се, че сте във възможност да се отдавате на такива разсъждения, колкото и да са наивни, именно защото душата Ви е разумна, а тя е разумна, защото сте сътворен по образ Божий (да станете подобие зависи и се очаква от вас в рамките на пребиваването Ви в мира сего), а пък щом сте сътворен по Нечий образ, то е абсурдно да предполагате, че сте сътворен от несъществуващ Творец по несъществуващ образ. И изобщо, ако нещо наистина не съществува, откъде ни е хрумнало да крещим, че не съществува? Един друг догмат – за триединността и триипостасността на единия безначален и неделим Бог – е толкова абсурден от гледна точка на ежедневната логика, че няма начин, няма и причина да бъде измислен от нищото с неясна цел. Замисляли ли сте се за това?

        • Хаджидончо каза:

          Бог съществува господин Сула. Еврика! Съществува като понятие и представа в човешкия ум. Всъщност Бог съществува благодарение и единствено на хората и ако в един светъл миг човечеството изчезне с него ще си отиде и Бог, понеже никое друго същество няма да има понятие за Бог. А по чий образ са сътворени останалите същества, изобщо по чий образ са сътворени всички останали неща на материалния свят? Тъй като казвате, че не може да са сътворени по ничий образ, нима твърдите, че за всяко от тях съществува Бог по чийто образ са сътворени. Нима твърдите, че съществува Бог на прасетата – Праши Бог, по чийто образ са сътворени прасетата, понеже иначе не могат да бъдат сътворени по ничий образ. Разбирам колко е глупаво това и дори религиозно несъстоятелно, но то е по логиката от горния Ви пост, който казва, че не може да се сътвори нещо по ничий образ. И би било доста тъпо да тръгнете да иронизирате това, че поставям човека редом с прасето.

          Що се отнася до „И изобщо, ако нещо наистина не съществува, откъде ни е хрумнало да крещим, че не съществува?“
          Както казах Бог съществува, съществува като понятие в човешкия ум. Неговата роля е ролята на помощното колело в процеса на усвояване на умението да се кара велосипед. След този етап на развитие обаче помощното колело е вече пречка тъй като ограничава възможностите в карането на велосипед. Човекът, който е в етап на развите, в което вече не се нуждае от помощно колело, твърди, че се движи по-добре когато е освободен от него – този човек е тъй нареченият невярващ, в другия полюс е вярващият, който отдавна е преминал етапа на развитие, в който му е било необходимо помощното колело, но въпреки това отказва да свали помощното колело, нещо повече, той не вярва, че е възможно да се управлява велосипед без помощно колело, дори не вярва, че е възможно велосипедът да се движи изправен без такова. Затова се говори, че е нужно да се махне помощното колело. Ние знаем, че то съществува, но знаем и че не е необходимо. Етапите в развитието на умението да се кара велосипед е метафора за етапите в развитието на човешката цивилизация.

          Не съм се задълбавал толкова в това дали е възможно човек да създаде нещо толкова ненормално и несъответстващо с житейската логика и опит, че да се чудиш как е създадено, но в крайна сметка като погледнеш всевъзможните културни течения с цялата им невъобразима /да, невъобразима, човекът е способен на невъобразими неща/ абстрактност, всички произведения на изкуството – сред тях всевъзможно непонятни, и великите и безброй страдащите от липса на величие литературни творби, чиито замисъл не може да бъде проницан, като се замисля за това, си мисля, че един триединен Бог едва ли е чак такава философия, едва ли е връх в проявата на човешката фантастичана мисъл, предполагам, че има далеч по-мощни творби, за чиято поява с още по-голяма основание ще може да се пита как е създадено това, как е възможно, нали противоречи на всяка житейска логика, развитие и опит.

        • Хаджидончо каза:

          Сула, а замисляли ли сте се изобщо колко е вредно да се подклажда лековерието на хората, това да вярват в небивалици, в невероятното. Замисляли ли сте се, че хората ходят на църква от богобоязливост и страх, от суеверие, че ако не изпълнят ритуала ще им се случи нещо лошо, и че същият този страх е валиден и в преклонението им пред всякакве врачки, баячки и бабиванги. За хората е еднакво стойностно да ходят на бабиванги след като преди това са запалили две свещи в църквата – една за умрелите и една за живите. Не са ли тези вери, вери от един порядък, и ако не са, защо. Същите тези дълбоко морални християнизирани български миряни изпитват еднакво страхопочитание както към светата обител така и към широкия контингент от врачуващи медиуми, за тях няма разлика, за тях врачките са някакво допълнение към църквата – легално и необходимо допълнение. Както по времето на комунизма имаше по нещо частно – като легално и необходимо допълнение за оформяне образа на народната демокрация. Та именно за това е виновна религията, за подхранването на лековерието у хората. Замисляли ли сте се върху това?

          • Хаджидончо каза:

            А лековерието се простира далеч отвъд в това да вярваш в нерационалното. То се простира в политическо лековерие, в чисто житейско лековерие. То позволява на хора като Сидеров, Бареков и Ципрас /макар, че Ципрас е много нива отгоре на първите двама/ да бъдат пълнокръвни образи в реалната политическа сцена, а не в комедийната такава, в театралната. Това лековерие отне функциите на театрите да създават небивали образи, защото тези образи вече се раждат в реалността.

        • Хаджидончо каза:

          Така че освен всичко друго господин Сула, религията подхранва лековерието, страха – под формата на страхопочитанието, догматичността в мисленето – което е ограничение на мисленето, тъй като не ти позволява самостоятелна преценка на действителността, някой друг вече е преценил вместо теб, подхранва още липсата на инициативност, тъй като насажда усещането за опитоменост, натъкменост на света спряма човека, подхранва чувството на преклонение, чувството на постоянна вина, на постоянна грешност, на постоянна коленопреклонност, на постоянна малоценност, на постоянна незначителност, живот на заем, живот в дълг, живот в подчинение и т.н и т.н. и т.н., това е религията, система за обричане в нечия полза.

  5. Хаджидончо каза:

    Господин Сула / това, че Ви наричам господин, дали също не е аргумент, че сте богоподобен /, мисля, че ако предложите още няколко аргумента, които да съкруша, ще успеем с Вас да сътворим теологичния спор на годината. Между другото, срещу вашата, признавам, действително много добра догматична образованост и подготовка / да не би да подготвяте богословски докторат /, пред, която има да се срамят / въпреки, че няма да го направят поради дебелокожие / повечето църковни хрантутници, приемани по силата на догматичния им ореол за опосредители между Бога и хората, аз противопоставям единствено елементарната си житейска логика, лишена от всякаква специализация по темата и въпреки това успявам да Ви оборя, или по-скоро Вие не можете да поставите необорим аргумент срещу една елементарна житейска логика. След като Вие не можете, кой би могъл? Кой би могъл? Доста е жалко религията да разчита за своето оцеляване единствено на наследствеността и глупостта. Тоест, ако човекът не е глупав и не притежава религиозна наследственост, кой е аргументът който би го привлякъл в религията. Разбира се като изключим отчаянието.

    • Хаджидончо каза:

      С БСП и комунизма е по същия начин. За своето оцеляване те разчитат на наследствеността и глупостта, както и на отчаянието.

  6. Sulla каза:

    Не се ласкайте, че водите теологичен спор.

  7. Хаджидончо каза:

    Тоест, обикновени хора, неподготвени в тъмните дебри на теологиятя не могат да водят теологичен спор, така ли? Ха, ха, ха. Та нали религията е за обикновените хора. Нима Бог не е за всяко живо същество и за неговото разбиране за Бога. Тук ярко Ви проличава така характерната за „просветените“ надменност. Надменността е грях. А това, че казвате да не се лаская, е всъщност начин да ласкаете себе си.

    • Sulla каза:

      Дебрите на теологията никак не са тъмни. Но, мисля, дори и за вас е очевидно, че спор по дадена материя могат да водят страни, запознати с нея. Ето, аз не бих се осмелил да споря с някого за медицина или въздухоплаване. Но изглежда Вие, като венец на еволюцията и притежател на бръснещ интелект, сте готов. :) Освен това се надявам, че правите разлика между религия (която е естествено състояние за „обикновените хора“) и богословие. Всеки ходи по земята, но не всеки е геолог, нали?

      Впрочем, разговорът ни наистина е интересен и сигурно някой ден ще го публикувмам с коментар. Няма, разбира се, да подчертавам с какво се занимава областната управа на Бургас в работно време :D

  8. Хаджидончо каза:

    Това последното е забавно намигване, но е спам и няма връзка с темата. По интересното е защо го правите, и какво искате да кажете с него. Дали ако не бях Ви засегнал с нетеологичния си и наивен спор щяхте да го направите.

    п.п. а сега трябва да изляза в обедна почивка за да свърша нещо важно. :)

  9. Sulla каза:

    Правя го, защото се оплакахте, че не Ви отговарям. Щеше да е спам, ако аз Ви занимавах със себе си.

  10. Хаджидончо каза:

    По отношение на това какво правя в работното си време, ще Ви кажа следното: правя това, което си поискам, без да пренебрегвам задълженията си. Това казва либералният свят. В него, неизпълнението на задълженията е в пряка вреда на неизпълняващия ги, така и той притежава най-голямата мотивация това да не се случва. Впрочем, предполагам, че Вие правите абсолютно същото, правите това, което поискате без да пренебрегвате задълженията си. Ако имате да добавите нещо към това с радост ще Ви чуя.

    Мерси за вниманието.

    • Sulla каза:

      Много Ви моля! Занимахте ме достатъчно с възгледите си за Бог. Нали ще ми спестите информацията за работното си време и служебни задължения? :)

Коментирай

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 5 other followers: