Дългото въже на историята

Ако не сте чели…

„Династията на Срацимировци”
от Петър Николов-Зиков

Едно от нещата, с които се гордеем пред света и се бием до посиняване в гърдите, наред с киселото мляко и розовото масло, е нашата дълга история. Тя сякаш е въже, което ни държи закотвени в дълбоката древност и ни дава повод за самочувствие в днешния ден. Ако обаче решим да се спуснем по това въже назад към корените си, спускането никак няма да е гладко и дланите ни ще се разранят от възлите по местата, където въжето е било прекъсвано и после снаждано, кога по-умело, кога нескопосано. Нашата история е дълга, но не и продължителна. Ние сякаш горим в разрушителната страст през няколко поколения да започваме всичко отначало. Изпитваме остър недостиг на континуитет. Липсва ни традиция, липсва ни приемственост, липсва ни историчност в мисленето. И сякаш се гордеем с това и приемаме за нормално породистите ни домашни любимци да имат по-дълги родословия от стопаните си. Чувал съм българи да се присмиват от висотата на своята 1300-годишна история на Съединените щати, които били на малко повече от 200 години. Да но през тези 200 години институциите на тази страна са останали почти непроменени, а ние за 20 години още не можем да установим своите демократични институции и ги „реформираме” веднъж на няколко години, а понякога и няколко пъти годишно. Има ли в България депутат, който членува в същата политическа партия, от която е бил депутат и дядо му? За съжаление, човешкото общество е сложно и има много процеси, които не могат да се развият в рамките на едно поколение, дори в рамките на един човешки живот, камо ли в рамките на един политически мандат. Верен поглед върху тези процеси и правилните решения за тях могат да вземат само хора, чието мислене се отличава с историчност, хора, които знаят много добре, че могат да направят нещо сега, но резултатите от това, което са направили, ще се появят, когато тях отдавна вече няма да ги има.

Един от малкото хора с такъв вид мислене, които познавам, е Петър Николов-Зиков и последната му книга „Династията на Срацимировци” ярко го доказва. Тя се появява след забележителния му труд „Раждането на българския консерватизъм” и ни връща в пъстрия ХІV век, за който сме свикнали да мислим само като за тясно и пусто преддверие към мрака на османската епоха на Балканите, но век, който всъщност е изпълнен със страсти, бурни събития и неочаквани политически обрати. Книгата разказва за семейството на деспот Срацимир, за първия негов представител, който става български император и управлява около 30 години – Цар Иван Александър – и за политиката на това семейство чрез мъдро и пресметнато споделяне на сюзеренитет да овладее и задържи няколко от престолите на европейския Югоизток. Научаваме интересни факти за държави, за които или знаем съвсем малко, или не сме чували въобще – Карвунското княжество, Серското княжество, Валонското княжество и Бдинското царство. Научаваме интересни факти за хора и за роднинските връзки между тях, за съдбата на наследниците на последния български цар от Второто царство – Иван Шишман – след екзекуцията му в Никопол. Научаваме за сина му Йосиф, който приема духовен сан и след като председателства може би най-престижната и знакова катедра на православието, тази на град Ефес, става вселенски патриарх и отдава живота си в името на целта за сключване на уния между православието и католицизма, цел, която постига, макар че не доживява да види плодовете на усилията си. Научаваме и за другия син на Шишман – престолонаследника му Александър, който приема исляма и завършва живота си като висш османски сановник, но до края не прекъсва политическите връзките с представителите на семейството си. Научаваме и за най-малкия син на Царя – Фружин, фаворита на Свещения римски император Сигизмунд, който посвещава живота си на възстановяването на българската държава, и след много обрати, след повторно разорение от Хунияди и наследниците му, се завръща в България за да продължат синовете му Срацимировия род тук.

Книгата е изключително ценна със здравите, интелигентни и същевременно нови и оригинални гледни точки, които дава към епохи, личности и събития, отдавна петрифицирани в заучени клишета. Тя ни позволява, например, да се освободим от предразсъдъка да мерим средновековните монархии чрез стандартите на националните държави, с които сме свикнали да мислим, но които са валидни само за последните около 200 години от европейската история. Не териториите, които обитават народности и нации, а отношенията между владетелските семейства често са имали много по-голяма тежест при воденето на политики по онова време. Когато Иван Александър и сръбският Стефан Душан действат на практика като двама царе на едно царство (по класическия кумански модел), народностите и нациите нямат значение. От значение са само общите интереси и, не на последно място, династичния брак между сръбския крал и сестрата на българския цар Елена.

Книгата ни напомня и за факти, които едно време не ни преподаваха в училище, а няма да се учудя, ако се окаже, че не ги преподават и сега. Например това, че най-важната причина за успеха на османското нашествие на Балканите не е нито т.нар. „феодална разпокъсаност”, както ни учеше класово детерминираната историография, нито некадърността и политическата несъстоятелност на балканските държавници по онова време, а чумата, която обезлюдява Европа през ХІV век и унищожава демографските, а оттам и военните ресурси включително и по нашите земи. Книгата ни разказва за важни хора, за които или никога не сме чували, или пък сме чували изкривени истории и сега за първи път ги виждаме такива, каквито вероятно са били, както са мислили и както са действали според обикновената човешка логика, а не в ореола на идеологии, появили се векове по-късно, за да обслужват Бог знае какви цели. Ако не сте чели „Династията на Срацимировци”, а всичко това ви е интересно, прочетете я на всяка цена.


Tags: , , , , , ,

Коментирай

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 5 other followers: