Ако не сте чели…
„Декамерон”
От Джовани Бокачо
Ако не сте чели „Декамерон” или ако сте го чели само веднъж отдавна, ще изпитате истинско удоволствие да го прочетете пак. Аз направих това, защото ми трябваше по работа, свързана с един мой проект, наречен „Додекамерон” по името на известното гръцко узо „12” (додека). Преди бях чел книгата в университета като част от задължителната програма по западноевропейска литература. Можете да си представите колко внимателно и задълбочено се чете такава дебела книга по време на сесия, когато трябва да прочетеш още стотина такива. Има и друго. Тогава бях 20-годишен младеж, току-що излязъл от казармата, който знае много малко за света, за историята на Европа и за историята на литературата. Сега, почти 50-годишен, вече съм бил в повечето градове и градчета, за които се разказва в Декамерон, говоря и чета италиански, познавам Умберто Еко, познавам Петрарка и Данте, познавам Макиавели. За мен „Декамерон” беше съвсем нова книга от позицията, от която я прочетох сега. Затова препоръчвам на всеки да препрочита хубавите книги по много пъти в различни моменти от живота си.
Книгата е писана между 1348 и 1353 година. Тогава в България царува Цар Иван Александър. Шишман още не е на трона и за турците не се чува много-много. Питам се, ако тогава в Италия са писани такива книги като „Декамерон”, дали и тук не са писани не по-лоши. Знаем, че огромната част от книжнината ни от 14 век е изгубена и унищожена. Дали сред нея не е имало и такива текстове като „Декамерон”? Едва ли някога ще разберем, пък и да е имало, щом сега не са част от нашата култура и от нашето историческо съзнание, значи все едно ги е нямало.
Част от изживяването да четеш толкова отдавна написана книга е и това да видиш как техническите средства влияят на текста. Когато пишеш на компютър, не е проблем да се връщаш и да редактираш колкото пъти искаш. Да сменяш и разменяш местата на цели пасажи, да добавяш нов текст, да променяш думи, да съкращаваш, да разширяваш, да раждаш нови герои и сюжетни линии. Очевидно обаче, когато пишеш на ръка и разполагаш с ограничено количество хартия (или на каквото там пишеш), написаното веднъж, остава. Ако съвременното писане на компютър прилича на кино, то старото писана с перо върху пергамент е като скулптура. Затова в „Декамерон” има много места от рода на „… но аз много се отплеснах, повече, отколкото очаквах и затова сега с ваше позволение ще се върна на първоначалната тема; и така…”. Днес, ако много си се отплеснал, просто се връщаш, изтриваш ненужното или го заменяш с каквото там ти хареса и не се хабиш да се обясняваш на читателя. Но тогава да смачкаш листа и да го напишеш наново очевидно е било по-тежко решение. Или пък, в друг случай, очевидно идеята е търпяла развитие, защото първите разкази не са като следващите, но Бокачо не може да се върне и да ги поправи в новата усъвършенствана стилистика, ами я въвежда и обяснява чрез героите – от днес има нови правила, разказите ще са такива и такива, а темите им ще са еди-какви-си. Например, Дионео извоюва правото си да разказва винаги последен. Това е хрумнало на Бокачо по-късно и то се случва на втория ден – авторът не пренаписва първия, защото е сложно и трудоемко. Много е симпатично…
Виждаш как Бокачо се учи докато пише „Декамерон”. Разказите стават все по-хубави, все по-сложни и професионални. Някои герои започват да се появяват в повече от една новела. Така се образува например мини-цикълът за веселите живописци Бруно и Буфалмако, които все се подиграват на глупостта на колегата си Каландрино. Появяват се разкази с по две сюжетни линии, появяват се обрати, появяват се техники като разказ в разказа, фабулите се усложняват. Стига се до шедьоври като разказа за Федериго дели Албериги, който нагостил със сокола си Джованна, за да стигне тя до прозрението, че й трябва по-скоро мъж, който се нуждае от богатство, отколкото богатство, което се нуждае от мъж.
В „Декамерон” се разказва за градове и села, които са си там и днес. Действието се развива в сгради, които са си там и днес. Хората са такива, каквито са и сега, сякаш не са минали повече от 6 века и половина. Това е ужасно, защото виждаш, че ние, българите, сме изгубили този континуитет и това обяснява много неща. Колкото и да се гордеем, че сме уж една от най-старите държави в Европа, ние се помним от около 200 години. Не говоря за стари археологически паметници, а за жива историческа памет. Колко българи могат да кажат имената на своите пра-пра-пра дядовци (5 поколения назад) и знаят как са живели и с какво са се занимавали те? А това не е толкова отдавна.
Повод за „Декамерон” е чумата. Всички знаем, че е имало чума, но дали си даваме сметка какво е било всъщност това? Това е било време на катаклизъм – природен, социален, политически и културен. След чумните епидемии Европа вече не е същата. Дали пък обичта към живота, довела до ренесансовия хуманизъм, не е породена именно от ужасната смърт? Дали развитието на естествените науки и на медицината не е поради осъзнаването на пълната им безпомощност да се справят с бедствието? Дали, ако не се беше развила медицината до днешното си съвършенство, човешката популация в момента щеше да е така огромна? Дали тази огромна популация няма да предизвика някакъв природен процес на саморегулация и самоунищожение, съизмерим с чумата през средновековието?
Ето на такива мисли ме наведе „Декамерон” като го препрочетох сега. Когато го препрочета пак след 5-10 години (ако е рекъл Бог да ме съхрани дотогава), сигурно ще ми дойдат съвсем други мисли. Но и тогава ще изпитам същата тъга както и сега, когато стигнах до изречението:
ТУК ЗАВЪРШВА ДЕСЕТИЯТ И ПОСЛЕДЕН ДЕН НА КНИГАТА, НАРЕЧЕНА „ДЕКАМЕРОН“.
P.S. Направих си труда да извлека един конспект на книгата по дни, теми, новели и разказвачи. Той помага на всеки, който се интересува, да погледне структурата в нейната цялост и да се възхити от почти математическата й хармония. Конспектът можете да изтеглите оттук.
Tags: декамерон, джовани бокачо
Благодаря ти :)
И аз благодаря :)
чела съм Декамерон като малка, в една скучна ученическа лятна ваканция и честно казано помнех от книгата само това, че е от времето на чумата и че много са ме забавлявали разказчетата.
Преглеждайки конспекта ти, мога да предположа защо :)
Определено имам нужда от нов поглед и препрочитане.
Мда, полезно и в социален и в политически смисъл. +1
културният шок беше да гледам онзи ден подпури ит Декамерон като мюзикъл на македонски в Охридския театър – по-искрено не се бях забавлявал от много години:))