На раздумка с умни хора

Ако не сте чели…
„Това не е краят на книгите”

Онзи ден, когато започнах да чета „Това не е краят на книгите”, съвсем нарочно предварително написах следното:

„Събрали са се трима интелектуалци и очевидно ще ни впечатлят с това колко много книги са прочели и колко много знаят за книгите. На мен обаче ми е по-интересно не количеството на книгите, а какво се е случило с онзи, който ги е прочел, в какво се е превърнал след прочитането. Книгите са като алкохола – и четенето, и пиенето се вършат за удоволствие, и при двете чувството от процеса е различно от чувството от резултата, и двете променят онези, които ги практикуват. Както има хора с тежко пиянство, така има и тежки читатели. Както има алкохолици, така има и хора, развили текстова зависимост”.

След прочитането на книгата с удоволствие установявам, че състоянието на интелектуалците е по-скоро вдъхновено опиянение, отколкото кисел махмурлук. Наистина понякога маниерничат и остроумничат не много духовито, наистина понякога заемат левичарски пози, въпреки че са кротки милионери, които са изкарали всеки лев със собствен труд и предприемчивост, но всичко може да им се прости за изречения като това на Кариер: „Да учиш е нещо, което се научава”. Между другото, аз не помня как са ме учили да уча в училище, но помня как ме учеха да уча майка ми и баба ми, а знам, че е започнала прабаба ми, но това го помня съвсем смътно. Изобщо да знаеш кой те е учил да учиш е твърде поучително. Така и от „Това не е краят на книгите” можеш да научиш много, стига преди това някой да те е научил да учиш.

Не е задължително непременно да сте библиофили или пък да страдате от някакво друго пристрастяване към книгите, за да прочетете тази. Формално текстът е интервю с двама колекционери, единият от които – Умберто Еко – притежава около 1200 старинни книги в библиотеката си от около 50 000 тома, а другият – Жан-Клод Кариер – сред своите 30-40 000 заглавия има 2000 старинни и ценни. Всъщност това е лек и приятен разговор, който по симпатичен начин напомня за диалозите на Платон. Интервюиращият – Жан-Филип дьо Тонак – задава тема и между другите двама започва раздумка, която често отскача в непредвидени посоки, отваря нови теми, буди неочаквани асоциации и често извиква стари спомени. Темите са различни, макар и все около книгите, но една е главната: какво е това „книга” и застрашено ли е то от новите средства за съхраняване на човешката памет.

Този дебат е повсеместен. Даже наскоро участвах в телевизионна дискусия на тема „Новинарските сайтове ще пратят ли в забрава хартиените вестници?” (накрая единодушно стигнахме до извода, че няма), а пък вчера случайно попаднах на един блог, в който се коментираше книгата ми „Сула в огледалния свят” и хората се чудеха как нещо написано и станало популярно в Интернет изпитва нужда да се появи и на хартия и „защо блогър може да издаде книга с постовете си и да се върне назад в еволюцията на медиите”. Дори остроумно бяха сравнили тази „деградация” с хипотезата телевизионен сериал да излезе като радиопиеса. Не се сдържах и им дадох примера с „Пътеводител на галактическия стопаджия”. Това е радиопиеса, писана за ВВС, която после излиза на книга и по нея се прави и филм. Какво се е случило със „Стопаджията” – веднъж е еволюирал до филм, а втори път е деградирал до книга? Холограмата не е по-съвършена медия от скалната рисунка. Просто са различни. Ето за това разговарят Умберто Еко и Жан-Клод Кариер и стигат до извода, че книгата е изобретение като колелото или лъжицата, което е съвършено и няма какво повече да му се подобрява. Всяко друго средство за съхраняване на човешка памет и споделяне на познание е просто друго.

Тръгнал веднъж оттук, разговорът се разгръща върху 14 интересни теми, последната от които е „Какво ще стане с вашата библиотека след смъртта ви?”, която авторите обсъждат с такова спокойствие и просветление, за каквото всеки трябва да се моли да го споходи в нужния момент. На мен обаче най-много ми хареса темата за книгите, които не сме прочели. В тази глава авторите защитават убеждението, че не е нужно да си чел някоя книга, за да я познаваш. Често може само да си я прелистил или пък да си чел за нея, или пък да си говорил с някого да нея. Книгите, които трябва да познаваме са много повече от времето, с което разполагаме, за да ги прочетем целите. И ако приемем, че познаваме една книга, само ако сме я прочели от кора до кора, рискуваме да изпаднем в положението на онзи маниак, който всяка сутрин сядал на пейка на една от гарите на метрото, слагал до себе си няколко томчета и четял до вечерта. Когато го попитали защо прави това, той отговорил, че цял живот не е правил нищо друго. Той чете заради самото четене. Това е обсесия и променя смисъла на четенето. При четенето не е толкова важна новата информация, която четящият получава от текста, колкото собствените му мисли, които се провокират от прочетеното. Именно те са причината за качествената реакция от процеса, те оставят четящия променен след като затвори книгата. Какъв смисъл да си чел хиляди книги, да знаеш за какво се разказва в тях, дори да ги знаеш наизуст, ако това не те променя, не променя начина, по който взимаш решения в житейски ситуации и не прави тези решения в повечето случаи правилни? Ето затова познаването на книгата е по-важно от формалното й прочитане. Този извод е още по-ценен за мен, защото аз дисциплинирано чета книгите от кора до кора и ако се запозная с някоя от тях по различен начин, което неминуемо ми се случва често, изпитвам угризения. Сега вече имам повод да успокоя съвестта си.

„Това не е краят на книгите” е особено уютно четиво за хора, които гледат на библиотеките си като на член на семейството, като на нематериално продължение на самите себе си и като на топъл пашкул, в който могат да се скрият и да намерят сигурност, доброта и интелигентност. Към нея не бива да се подхожда задъхано. Тя не е интелектуално или културно откровение, а лек разговор и игра на мисълта. Разбира се, респектира с осведомеността на разговарящите за личности и факти от историята на европейската култура, които повечето от читателите чуват за първи път и си казват: „Ах, колко са умни и колко много знаят!” Но като си казват това, дали не пропускат да предположат, че може би не са чували за тези неща по-рано, просто защото или не са много важни, или не са много интересни? От друга страна Кариер признава, че съвсем наскоро е научил, че Сердика е римски град с богата археология и че България е била в границите на Римската империя с население от римски граждани. Щом тези интелектуалци не знаят за града, който император Константин Велики е нарекъл „своя Рим”, то трябва ли да предположим, че въпреки огромните си книжни колекции не знаят и за други фундаментални неща в историята на цивилизацията, на която принадлежат и която претендират да познават много добре. И ето въпросът, който повдигат и те: „Кое е важно да се знае и кой го определя?” Очевидно трябва да знаеш две неща: първо, това, което всички знаят, за да можеш да разговаряш с тях за него и, второ, това, което никой не знае, за да можеш да блестиш и да имаш власт.

Забележително е и българското издание на книгата, много по-богато от изданията на други езици заради подробните си бележки, индекси и библиографии. Само препратките към други произведения в обяснителните бележки са 465, което придава на изданието рядка справочна стойност. Заслужава да се отбележи и блестящият предговор от научния редактор на книгата Милена Цветкова и превода на Силвия Николай Колева.

В обобщение – ако не сте чели „Това не е краят на книгите”, прочетете я. Ще ви достави удоволствие, дори да не сте библиофили. Текст от такова качество аз например с радост бих прочел, дори да се отнасяше не за книги, а за контролери и процесори, от които не разбирам нищо и техният свят не ме интересува. Ще я прочета заради красотата на мисълта и мъдростта, с която се приема светът в което и да е от неговите измерения и проявления.

Tags: , , ,

5 коментара към “На раздумка с умни хора”

  1. abi каза:

    Ако не се лъжа колекцията на Умберто Еко е от 5 000, а не 50 000 тома.

    • Sulla каза:

      Рекламации към него :) Той споделя това количество, но едва ли е печатна грешка, защото ако моята библиотека е грубо около 3000 тома, то за неговата справедливо може да се очаква, че е десетина пъти по-голяма.

      • abi каза:

        Не :)) рекламациите си остават за моя сметка. 50 000 са! Утешавах се с мисълта, че може би някой ден с любов ще избърсвам праха на моите!!! 5000 хиляди книги, но колекция от 50 000 не бих могла да си позволя, колкото и страстен читател да съм. А ако можех, щях веднага да отворя библиотека. Може да изтриете този диалог ако считате, че е неуместно да се кипри под статията. Що се касае до мен, тихичко, с голямо удоволствие ще продължа да следя блога ви :)

  2. Владо каза:

    След такова ревю и аз бих прочел книгата, без значение за какво се отнася. Сега остава и да е вярно :)

  3. Теодора каза:

    Прочетох я, подкрепям! Много ми хареса остойностяването на едно книгомясто, според Умберто Еко, който явно наистина вече няма къде да си държи книгите и който разсъждава колко би му струвало купуването на недвижима собственост, където да си подреди книгите.И шеговитата забележка, че който желае подарената от него книга да намери място в библиотеката му, да приложи 40 Евро!

Отговор към Sulla

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 5 other followers: