Титан, Тралфамадор и всичко останало

Ако не сте чели…
„Сирените от Титан”
от Кърт Вонегът

По мое мнение това е една от най-добрите книги на Вонегът. Романът е съвършен както в своята композиция, така и в развитието на характерите. Но безспорно е най-интересен с едно сравнение, което не може да не се набие на очи. Нека си представим един ценител на литературата, при това изкушен и спечелен от творчеството на Дъглас Адамс. Нека си представим също, че такъв изтънчен ценител по някаква причина все още не се е срещал с творчеството на Кърт Вонегът. Ако му дадете текста на „Сирените от Титан”, без да му казвате кой е авторът, ценителят ще ви каже, че това е една от най-сполучливите творби на Дъглас Адамс. Уютно обозримата вселена, абсурдното усукване на пространство-времето, шантавият властелин на познатия свят, свръхволята, на която се подчинява дори и той, лековатият, но брилянтен нонсенс, играта на шокиращи преходи между огромното и миниатюрното, даже и параноидният андроид, надарен с богата чувственост – всичко това сякаш е родено от фантазията на един човек и ако четеш „Сирените от Титан”, след като си прочел „Стопаджията”, ще кажеш: „Ех, този Вонегът! От Дъглас Адамс ли намери да препише!”. Само че докато „Стопаджията”, с който стартира Адамс, излиза през далечната 1978, то „Сирените” излизат през още по-далечната 1959.

Историята започва с очакването да се материализират един мъж и неговият мастиф. На това материализиране е поканен да присъства най-богатият човек на света, богат колкото два американски щата, взети заедно. Събитието ще се случи в имението на човека с кучето, където в самота живее само съпругата му, за която впоследствие се разбира, че към момента на първото материализиране, първо от гледна точка на повествованието, а не първо въобще, е девствена. Тя се казва Беатрис и ненавижда госта Малачи Констант, защото, въпреки баснословното си богатство, той е парвеню, за разлика от нея, която е малкото чисто момиченце с белите дрешки и бялото пони от голямата картина в хола. Момиченцето, което се бои да не би нещо да го изцапа. Румфорд, съпругът на Беатрис, който се материализира веднъж на всеки 59 дни на Земята (защото на другите планети се материализира в различен интервал, а на Титан по някаква невероятна случайност е материализиран непрекъснато), може да предсказва бъдещето. Тази способност е придобил, защото е попаднал по случайност във вътрешността на един от многото в Слънчевата система  хроно синкластични инфундибулуми („хроно синкластичен инфундибулум” маниерно е наречен и един български сайт с интересно съдържание, заради убеждението, че във вселената има много начини да си прав, но всички те се примиряват единствено в хроно синкластичния инфундибулум. Както и да е…), който го е разпилял на съставните му атоми и го е завихрил в огромна спирала между Слънцето и Бетелгойзе. На всяка планета, която пресече тази спирала по небесния си път, Румфорд и кучето му се материализират и предсказват бъдещето, защото, по старо убеждение на Вонегът, времето е илюзия и всичко, което се е случило, винаги ще се случва, както и всичко, което ще се случи, вече се е случвало.

По време на краткото си материализиране Румфорд предсказва на Малачи, че ще отиде на Марс, после ще отиде на Меркурий, след това ще се върне за малко на Земята, за да отпътува окончателно за най-големия спътник на Сатурн – Титан. Показва му снимка на три жени – бяла, златна и кафява – толкова красиви, че дори милиардерът Малачи, свикнал да притежава най-доброто от всичко, остава впечатлен. Титан е раят. Лошата част от предсказанието е, че Малачи и Беатрис ще станат брачни партньори и ще имат дете, а те не могат да се понасят един друг. Двамата са така ужасени от перспективата, че полагат всички усилия, за да попречат на съдбата да реализира сценария си. Междувременно, докато полагат въпросните усилия, и двамата се оказват разорени, при все че и двамата са били приказно богати. Интересно е да отбележим как се е получило богатството на Малачи Констант. Баща му, среден представител на работническата класа, удря социалното дъно и този удар конкретно се изразява в попадането му в малка стая на евтин хотел. Там той, от нямане какво да прави, започва да разиграва на борсата скромното наследство, което е получил след смъртта на своя баща. Започва да го прави от скука и на един твърде случаен принцип. В едно от чекмеджетата на шкафа намира дежурната хотелска Библия. Взима първото изречение от нея и го разделя да равномерни групи от по две букви. Всяка група от две букви разделя с точки и така получава инициали, които търси в списъка на фирмите, чиито акции се предлагат на фондовата борса. „В началото Бог сътвори небето и земята”, трансформирано по този начин дава първи инициали В. Н., което бащата на Малачи открива в списъка като „Внос-износ нитрати” и купува акции на тази компания. По някакво чудо те повишават многократно стойността си и го правят богат. После по същия начин инвестира във фирми, чиито инициали съвпадат със следващите букви от изреченията в Библията. Чака акциите да удвоят стойността и тогава ги продава, за да купи следващите. Системата е безотказна. Списъкът на фирмите намира на страниците на вестник, използван за постилане на едно от чекмеджетата в шкафа. Бащата на Малачи – Ноел Констант – както и самият Малачи стават символ на слепия късмет. Всички ги приемат за любимци на Бог. Когато Малачи се разорява, искрено вярва, че късметът го е изоставил. Междувременно тайни емисари грубо вербуват доброволци за Марсианската армия.

Марс е превърнат във военна база с железни плацове и бараки. Попадаме на публичната екзекуция на някакъв войник, окован с вериги към пилон пред погледа на десетки хиляди други войници. Удушава го с голи ръце редник, когото всички познават като Вуйчо, но скоро разбираме, че това е разореният мултимилиардер Малачи Констант. Той не помни кой е, както не помнят и останалите от Марсианската армия, защото спомените им нарочно са изтрити. Всички имат имплантирани в главите си антени, чрез които ги командват централно. Вуйчо (Малачи) е бил подполковник, но са го разжалвали до редник, защото непрекъснато у него оживяват спомени, а това е тежко нарушение. В такива случаи хората ги прибират в клика, за да изтрият отново паметта. Вуйчо е прибиран няколко пъти, последният от които съвсем наскоро и затова не знае, че е удушил най-добрия си приятел Стони. Просто не го познава. Стони го познава, но чрез антената в главата е блокирана способността му да говори и той успява с мъка да каже на палача си единствено за някакво тайнствено писмо, което се крие в една от бараките. Всъщност спомените на Вуйчо, които така упорито се връщат и са причина за всичките му нещастия, са тези, че той има партньорка и дете от нея. Партньорката, разбира се, е Беатрис Румфорт – аристократичната съпруга на хроно синкластично инфундибулумирания Румфорт, но не знае това, защото и нейната памет периодично се подлага на изтриване. Не го знае и Вуйчо. Знае само, че някъде по света той има жена, дете и най-добър приятел Стони, с които ска да бъде заедно. Научава това от въпросното скрито писмо, чийто автор се оказва самият той в един от периодите на възвърнала се памет, преди да бъде изтрита отново.

Целта на Марсианската армия е една – да нападне и завладее Земята. Пред бараките на подразделенията се развяват знамената на земните нации, които тези подразделения ще победят. Подразделението на Вуйчо, например, ще нападне Съединените щати и затова пред бараката му се вее американското знаме. Марсианската армия е съставена от отвлечени или вербувани земни хора. Не всички имат имплантирани антени в главите си. Истинските командири нямат. Но те не са офицери. Рядко имат чин, по-висок от сержант. В джобовете си носят дистанционни, с които могат да управляват станалите, включително полковниците и генералите. Но и те не са истинските господари, защото са подчинени на Румфорт, който се материализира от време на време на Марс и тогава им се явява, за да им казва волята си. Всичко на Марс е негово и армията е изцяло негова идея и негов проект. В тази карикатура на антиутопия има и цивилен живот и в него живеят партньорката на Вуйчо и неговият син. Момчето е дръпнато и агресивно и е най-добрият спортист сред връстниците си. Това обстоятелство, както и другите свои успехи, както и цялата си съдба той отдава на своя талисман – малък метален правоъгълник с две дупки. Именно заради жена си и детето си Вуйчо дезертира от армията в навечерието на десанта към Земята, точно когато неговият приятел Вооз му е съобщил, че го е уредил в интендантски кораб, за да избегне сраженията. Вооз е негър и е един от истинските командири на армията, които нямат имплантанти в черепите си, но имат дистанционни в джобовете, за да контролират онези, които имат имплантанти в черепите. Той иска да държи Вуйчо близо до себе си, защото знае, че Вуйчо е Малачи Констант – човекът с най-невероятния късмет в историята на човечеството. Иска да го държи до себе си, защото се надява, че Вуйчо ще му помогне да се наслади на тарикатските удоволствия на упадъчната земна цивилизация. За жалост, Вуйчо избягва и успява да се свърже с Бе (Беатрис) и с Хроно – своя син. Разбира се, залавят го и го връщат обратно в строя, но все пак на предварително уредения интендантски кораб с Вооз, на който ги посещава и Румфорд, който е действителният властелин и създател на целия марсиански проект, човекът, който взима истинските решения и ги довежда до знанието на тайните командири на армията като Вооз, които пък с помощта на дистанционните си се грижат за тяхното изпълнение чрез личния състав. Цялата работа с този интендантски кораб е да бъде отклонен Вуйчо за няколкото години от събитията на Земята, за да може да се върне после и да изпълни мисията, която му е възложена.

Отклоняването става на Меркурий, точно както е пророкувал Румфорд в завръзката на романа, когато Малачи си е все още милиардерът Малачи Констант, Беатрис си е все още ненакърнимата аристократка госпожа Румфорд, а самият Румфорд се материализира за първи път в рамката на повествованието с кучето си Казак, с което са попаднали в хроно синкластичния инфундибулум, за да се разпилеят в дълга енергийна спирала, която започва от Слънцето и свършва в звездата Бетелгойзе. Малачи и Вооз попадат дълбоко в меркурианските пещери, където живеят елементарните създания, наречени „хармониуми”. Хармониумите се хранят с вибрации и, в случая, с една конкретна вибрация – тон от безкрайната песен на планетата Меркурий, която се образува от напрежението между нейната вечно тъмна и нейната вечно светла страна. Вооз намира смисъла на своя живот в това да обича хармониумите. Вуйчо пък се лута из пещерите, където се крие и Румфорт, обаче никой не знае това. След няколко монотонни години и след едно хитроумно техническо подсказване от страна на Румфорд, Вуйчо успява да се измъкне от пещерите и предварително програмираният интендантски кораб го връща на Земята. Вооз остава сам с любимите си хармониуми и с храна и запаси за цял живот.

Точно както е било предсказано, Вуйчо каца в двора на една църква, за да изпълни пророчеството за собственото си появяване. През годните, през които е бил на Меркурий, Земята много се е променила. Цялата история с марсианската армия не е била да завладее наистина човечеството, а да го изправи пред външна опасност и да накара хората да се сплотят, да погледнат живота и проблемите си от друг ъгъл. Битката е неравна. Марсианският флот е изпепелен от земните атомни бомби още в открития космос. Малцината успели да дебаркират, са избити най-брутално. Остават само неколцина, които като компенсация за саможертвата и несгодите, получават дюкяни пред входа на имението на Румфорт, за да продават там култови сувенири на поклонниците. Самото имение е център на новата религия, която Румфорт измисля. Тя се основава на два постулата. Първият е за абсолютно незаинтересования Бог. Бог е толкова велик, а хората толкова нищожни, че е абсолютно невъзможно техните действия по някакъв начин да Го интересуват, камо ли да Го радват или гневят. Той е създал хората заедно с всичко останало, но оттогава не ги забелязва и не му пука за тях. Най-големият грях пък е слепият късмет. Хората дотолкова са започнали да отказват всякакви преимущества пред себеподобните им, че по-силните се движат окичен с тежести, за да нямат предимство пред по-слабите, което с нищо не са заслужили, получили са случайно и може да се каже, че е резултат на сляп късмет. Естествено, щом слепият късмет е най-големият грях, то най-големият грешник е Малачи Констант, за чието богатство и за начина, по който е натрупано, се носят легенди. Като такъв той следва да бъде изгонен от Земята и заточен на Титан заедно с партньорката си и своето дете Хроно. Изгонването става тържествено с последния оцелял марсиански кораб, задвижван от Универсалната Воля да Бъдеш (УВДБ). Това публично и назидателно изгнание е венецът на плана на Румфорт да промени човечеството.

Всъщност цялата технология, позволила съществуването на Марсианската армия и най-вече енергията УВДБ идва от едно същество на име Сало (свръхемоционален андроид), което от няколко стотин хиляди години живее само на Титан, защото му се е повредил космическият кораб. Сало е от планетата Тралфамадор, където цивилизацията от много време се състои от роботи и по тази причина е изключително технически напреднала. Сало е изпратен в далечен край на Галактиката, за да занесе посление на тамошния разум от своята планета. На минаване през слънчевата система обаче, корабът му се разваля и Сало остава на Титан. Там се среща с Румфорт, който пък по някаква космическа случайност на Титан е материализиран непрекъснато. Живее на остров във вила, която е точно копие на Тадж Махал. Двамата стават приятели и Румфорд научава, че цялата история на човечеството е контролирана от тралфамадорците с една единствена цел – да се достави резервната част за кораба на Сало, за да може той да продължи пътуването си и да отнесе на другата разумна цивилизация посланието, което е „Здрасти!”. Пирамидите и Великата китайска стена са съобщения и са построени, само за да може Сало да ги види с мощния си телескоп от Титан и да е в течение как върви доставката на резервната му част. Марсинският проект на Румфорд за осъзнаване на човеческтвото чрез външно нашествие, установяването на нова религия и изгнанието на Малачи, Беатрис и Хроно също е част от доставката. Всъщност малкият метален предмет, който е талисман на Хроно, е резервната част за кораба на Сало. Румфорт с право е разочарован, но не може да направи нищо, за да промени случването на събитията, дори и когато ги знае предварително, благодарение на инфундибулумирания си статус, който му позволява да вижда едновременно миналото, настоящето и бъдещето. Пък и едни особено силни изригвания откъсват онзи край на спиралата му, който е закачен за Слънцето и Румфорт се попилява из космоса, пространството и времето заедно с кучето си. Междувременно Беатрис умира, а Хроно подивява и започва да живее с големите птици на Титан. Малачи остава сам. Сало му предлага да го върне на Земята с вече поправения си кораб. Малачи се съгласява, връща се и умира от студ на една спирка, защото автобусът закъснява с няколко часа.

Книгата завършва все пак оптимистично, защото дава отговор на въпроса за смисъла на човешкия живот, който не е 42 като при Дъглас Адамс, а е в това, независимо кой го контролира, да се обича някой, който може да бъде обичан.

Ако не сте чели „Сирените от Титан”, прочетете я. Преводът е на Владимир Германов от 1994.

И понеже наскоро отново попаднах на чудесния филм „Майка нощ” с Ник Нолти, мога да ви препоръчам и романът „Майка нощ”, както впрочем мога да ви препоръчам и всичко останало, написано от Кърт Вонегът, защото, макар и изповядващ някои убеждения, които се различават от моите, той е един от най-великите писатели в цялата човешка литература.

Tags: ,

3 коментара към “Титан, Тралфамадор и всичко останало”

  1. Григор каза:

    Това, според мен, е май-великата книга на Вонегът.

Отговор към Григор

Съдържание Пишете ми Download Nota bene!
 
Follow

Получавай всеки нов пост на e-mail си.

Join 5 other followers: