Ако не сте чели…
„Раждането на българския консерватизъм”
от Петър Николов-Зиков
Героите от стихосбирката на „големия консерватор” Иван Вазов, както го нарича авторът на книгата, не са забравени поне дотолкова, доколкото на повечето от тях са кръстени футболни отбори (може би без Паисий и още едно-две изключения). Друг е въпросът дали „споменът” за тях е изобщо някакъв спомен или е дотолкова изкривен от безкрайна експлоатация, че вече прилича на неправдоподобен фолклор и незабравимите наистина в определен смисъл са забравени. Но истинските забравени са други. Това са хора, на чиито имена рядко кръщават улици дори в крайните квартали и за които, ако попиташ средностатистическия столичанин на излизане от „Стройко”, „Произведено в България” или друго някое културно събитие в Двореца на културата, ще ти каже, че не ги е чувал. Кой, Марко Балабанов ли? Константин чий? Стоилов?… Ще вдигне рамене и ще се запъти подозрително клатейки глава към своя автомобил, качен на тротоара, за да не се плаща за паркинг или синя зона. Стефан Богориди, Гавраил Кръстевич, Иларион Михайловски (Макариополски), Николай Палаузов, Пандели Кисимов, Тодор Бурмов… Това е цветът на българското общество от ХІХ и началото на ХХ век, неговият политически елит и същевременно онези жестоко осъдени на забрава, чиято епопея пише Петър Николов-Зиков.
Ако не сте чели тази книга, а повечето от вас сигурно не са, понеже излезе съвсем скоро, прочетете я. За мен тя беше мила и уютна, защото говори за ценностите и морала, на които са ме учили бабите ми още в най-ранното ми детство. В нея, дори да не се интересувате от политика, ще откриете много интересен поглед към новата българска история. Толкова интересен, че на моменти ще се чувствате така, сякаш едва сега проглеждате за някои неща. Като например за отговора на въпроса как само няколко месеца след „освобождението от непрогледното петвековно робство”, в което всичко, дори и времето, е спряло, България се оказва общество с напълно развити консервативни и либерални политически фракции и завършени и компетентни политици. Ако пък се интересувате от политика, ще намерите едно от най-добрите описания на консерватизма като политически мироглед и като обществено явление, европейския му генезис и история и мястото му в българската хуманитарна и политическа култура. И ще погледнете на консерватизма като на една малко по-висока степен на интелигентност, която е способна да приеме абсурда на отричането на разумните доводи в името на правилните решения.
В книгата гледната точка към историята не е антропологическа, а политическа. Всички разсъждения се градят върху приемането на парадокса, че Византия успява да оцелее чрез Османската империя, която я спасява от съдбата на Западната римска империя, сполетяна през средновековието от феодална разпокъсаност и връщане към клановете на мястото на институциите. Традициите на Византия успяват да оцелеят чак до ХVІІІ-ХІХ век, когато рухват под мощния напор на национализма. Всеки православен под властта на султана, независимо от конкретния му етнически произход (българин, грък, сърбин, румънец и т.н.) е бил считан за част от една имагинерна нация, наречена „рум-миллет” или „римски народ”. Тази имагинерна нация обаче е имала съвсем реален елит в своята столица Истанбул (турското изговаряне на Константинопол) и по-специално в квартала Fanari и този елит се е радвал на уважение и зачитане както от страна на православното население, така и на официалната власт. Фанариотите са говорили на висок византийски гръцки с много лексикални заемки от всички други балкански езици. Той не е имал нищо общо с простонародния гръцки (димотики), нито пък с късно създадения изкуствен книжовен гръцки (катаревус), но пък е бил чудесна комуникационна основа и развито средство за имперското мислене.
С наследството на Западната и Източната римска империя се занимава първата глава на книгата. Във втората се говори за основите на европейския консерватизъм и именно тя ще е най-интересна за изкушените от политическата тема. Според консерватизма „обществото е резултат от продължително историческо развитие и съществуващите институции въплъщават мъдростта на предците. Консервативният светоглед е възникнал за защита на традиционния ред на европейските общества”. Неговите принципи са религиозност, традиционализъм, скептицизъм, аристократизъм и йерархизъм, патриотизъм и еволюционизъм.
Третата глава говори за романтизма и консерватизма. Доколкото романтизмът е критика на рационализма и доколкото се опитва да замени историята с фолклора, той се явява удобен за консерваторите, според които родовата мъдрост е закодирана в традициите. В тази връзка се разглежда и традиционното русофилство на ранния български консерватизъм, което от днешна гледна точка може би изглежда озадачаващо, но за времето си е било съвсем логично.
Четвъртата глава е посветена на публичния дебат между либералите и консерваторите. В нея можете да намерите интересни исторически факти с още по-интересен коментар към тях. Също там ще откриете и обосновката на едно схващане, което, поне за мен, е старо убеждение – че хората не са равни, че неравенството е естествено и че е неизбежен резултат от човешката свобода. Нещо повече, неравенството е мощен двигател на прогреса, докато равенството винаги е изкуствено и по тази причина се установява единствено чрез насилие.
И тъкмо когато стигнете до заключението и се приготвите да прочетете финални и успокоителни общи приказки, тъкмо тогава попадате на една от най-важните идеи в книгата – че истинското разделение в българското общество от края на ХІХ и началото на ХХ век не е между либерали и консерватори, не е между чорбаджии и еснаф, нито между „млади” и „стари” или революционери и еволюционисти. Истинското разделение е между граждани и селяни и това разделение обуславя спецификата на почти всички важни исторически процеси и явления след 1878 даже и до днес. То обуславя явлението „Стамболийски”, то определя и уникалния характер на българския социализъм и неговото половинвековно „добруване”.
Една от причините консерваторите да са обречени на вечно малцинство в България, наред с отсъствието на традиция и презрението към всякакви видове елити, е фактът, че консерваторите открито се отказват да бъдат популисти и говорят нелицеприятни неща като това, че хората са неравни, че аристокрацията е много по-добра форма на управление от демокрацията (или, недай Боже, автокрацията), че революциите са зло и добрите резултати изискват време, че не всички отговори могат да се постигнат единствено със силата на разума, а понякога трябва душа и уважение към нещата, надхвърлящи кръгозора на един единствен човешки живот.
Ако не сте чели „Раждането на българския консерватизъм” от Петър Николов-Зиков, прочетете я, защото ще ви обогати и преди всичко ще ви достави истинска интелектуална наслада.
На този етап книгата не е достъпна безплатно в електронен вид, но можете да си я поръчате на хартия оттук. Уверявам ви, че полиграфското изпълнение е много добро – твърди корици, качествено зашити и удобни за разлистване коли и много грамотно оформление. Например, бележките под черта наистина са под черта на страницата, в която е текстът, за който се отнасят, а не струпани в края на книгата. Освен това има подробно и систематично съдържание, както и богата библиографична част, именен и географски показалец.
СЪДЪРЖАНИЕ:
1. Изгубената традиция
2. Социални и идейни основи
3. Центрове и програми
4. На полето на публичния дебат
БИОГРАФИЧНА СПРАВКА ЗА АВТОРА:
Петър Николов-Зиков е роден в София през 1979 г. Завършва Класическата гимназия (1998), бакалавър по политология (2002) и магистър по политически мениджмънт (2004) на Софийски университет. През 2010 защитава докторска дисертация на тема „Традиции и консерватизъм в българското възрожденско общество” пред департамент „История” на Нов български университет (Doctor cum laude). От 2010 г. е главен асистент в департамент „Политически науки” на Нов български университет. Автор на много статии в областта на политиката и политическата история в популярни и специализирани издания.
Tags: консерватизъм, петър николов, политология
Много интересно!
Иначе безкрайно уважение към автора (който ми е и съученик), само че не е съвсем точно наблюдението за фанариотския гръцки и катаревуса. Катаревусата си е естествено развитие на поствизантийския гръцки. Просто малка забележка.
Иначе ще ми е интересно да се запозная по-подробно с аргументацията на г-н Николов относно предимствата на аристокрацията пред демокрацията. В сбития вид, в който тя е изложена тук, не съм съгласен с нея. Разбира се, че хората не се раждат равни, само че единствената добра основа да изявят и развият това свое неравенство е равният законов шанс. Няма човек, който по рождение да заслужава нещо повече от това да е жив, да притежава и да изповядва собствени възгледи. Всичко останало, което придобиваш, следва да е продукт на твоите лични усилия.
Когато излезе тази книга, я мернах с периферното зрение. Обаче я подминах, защото реших, че е поредната елитарна претенция на някой потомък на български барони или нещо от сорта. Явно съм подценил и автора и книгата – взема си бележка и ще я подиря. Впрочем добре е, че лека полека се избърсва прахът от хора и идеи, които доскоро, под влиянието на марксистката идеология, бяха заклеймени като „лоши“. Сещам се за още един „лош“ от онова време, който наскоро го извадиха от небитието – „туркофилът“ д-р Стоян Чомаков – човекът, благодерание на когото се избистря русофобската политика на Стамболов и имперската идея на цар Фердинанд I.
Да, и аз съм така. Ако някой ми препоръча нещо, много по-лесно го взимам в ръце. Затова е и блогът „Ако не сте чели…“ :) Днес ми стана много приятно, че написаното от мен за тази книга е станало причина една дама, която много уважавам, да я купи и да я подари на баща си.
[…] доказва. Тя се появява след забележителния му труд „Раждането на българския консерватизъм” и ни връща в пъстрия ХІV век, за който сме свикнали да […]